Обръщам се рязко към създанието, осмелило се да възспре дръзновения ми полет. Слабичка, издокарана като фолк- певица девойка, която едва си държеше очите отворени, заради тежкия грим. Най- вероятно осмокласничка.
"Ами те са осем- изръмжавам- коя от всичките ти трябва?"
Необръгнал човек би очаквал да му кажат фамилията на търсената личност, ама аз не съм вчерашна. Какво като сме започнали вече втория срок, а осми клас са подготве и имат по двадесетина часа английски седмично, при това само при един и същи човек?!
"Амииии- леко се позапъва момичето, а на мен вече дори не ми се ходи толкова до онова място( а и Слава Богу е голямо междучасие, все ще сколасам)- една такава..., по- млада..."
"Чудесно- щастливо се ухилвам- смъкнахме бройката на пет. Друг жокер ще ми дадеш ли?"
Тя живва изведнъж и: "Руса е!"
"Четири!"- споделям възторга и, понеже предвкусвам края на налучкването.
Лицето и помръква, май прекалено бързо се зарадвах, после се сеща:" С къса коса!"
"Няма да се отчайваш- бързам да я успокоя- станаха три. Напъни се още малко! Знам, че можеш да се сетиш и за друго!"
Истината е, че мога много лесно да разбера коя точно "госпожа по английски" и трябва. Необходимо е само да я попитам каква специалност е, но малко ме е яд. Тя сбръчква чело. Направо виждам как мозъчните и клетки се гърчат от напрежение и тъкмо решавам да я избавя от мъките, когато почти извиква:" Ходи с кафява чанта и розово червило!" И се ухилва победоносно. Ще речеш, че е открила лек против рака.
"Ей сега- казвам- направо ме хвърли в недоумение. Изобщо нямам идея за кого ми говориш!"
И понеже девойчето е готово да ревне, а мехура ми пак започва да напомня за своята пълнота и най- вече, защото започва да ми писва, набързо приключвам разговора :" Коя специалност си? Аха! Значи ти трябва госпожа ...Изчакай!"
Миналата година мен ме търсиха като госпожата по биология с червената коса. Когато работех в Корабостроене- то( то вече не се казва така), един образ в края на годината искаше да повикам "класната, която преподава по български, ами... една такава с бухнала косичка." Случаи много.
Всъщност, смея да твърдя, че всички ученици, на които преподавам ми знаят фамилията. Само дето се наложи за целта в продължение на месец, всеки път като вляза в час, да си я записвам на дъската. Ей тъй, на инат малко. Аз влизам в десет класа. Ако приемем, че във всеки едни от тях има средно по 20 човека, а те са повече, това прави 200 деца. Всички те очакват да им знам имената! И аз ги знам!
В същото време на всеки клас преподават по около 12 учители, повечето от които познават като "госпожата по...". Е, наречете ме заядлива, но аз си имам име и искам да се обръщат към мен с него. Защото не казвам на никого :" На въпроса да отговори момичето, от третия чин, вдясно, в редицата към прозореца!"
Знам, че много хора ще кажат, че учителите сами са си виновни за тази безименност. И донякъде ще са прави. Донякъде! Докъде, всеки сам да прецени.
Аз още помня имената на всичките си учители, въпреки че скоро ще станат 19 години откакто съм завършила.
*Наложи се да извадя този разказ от"скрина" и да го поизтупам от прахта, защото вчера, докато проверявах тестове в празния кабинет се появи една девойка, която търсеше "другата госпожа по химия дето преподава в този кабинет". След половинчасов почти инквизиторски разпит от моя страна, разбрах, че за двете години, в които другата госпожа и преподава химия, младата госпожица е запомнила само малкото име на преподавателката си и " ми не знам имената на всички учители, щот са много". Е, много са! Цели 15 човека.
