Есенно

Макар и рядко ме обземат поетични пориви резултата, от които винаги е нов шедьовър. Ето го последният от тях.

Есенно

В този мрачен ден, дъждовен,
тъй във ранния следобед,
вместо кротко да поспивам,
аз на работа отивам.
Ето локва кат море
се изблещила на среща,
чудя се: "Че откъде
ще прескоча аз туй нещо?!"
Скок наляво, троп надясно
и напред се смело мятам,
но засилката е слаба, тротоарчето е тясно
и паркирам се в средата.
Чу се мощен, злобен плясък,
калища се разФърчаха,
а устата мои с крясък
чужди майки споменаха.
До голямото дърво
гордо мъдри се лайно,
локви, плочки- изненади
пълно е с таквиз прегради,
нищо вече ме не спира,
волно цепя аз ефира,
махам си със бодра крачка
и с обувчинки си джвачкам.

Обикновени хора

Какво прави едно „ морско чедо” през лятото, когато е в отпуска? Ходи на плаж. А на плажа, въпреки кризата, хора много. Ама наистина много! И понеже човек, колкото и да се старае, без да иска се подчинява на навика, обикновено си избира за полягване един и същи район и поне в продължение на седмица се оказва заобиколен от едни и същи лица. И някак започва да ги наблюдава. Обикновени хора като всички останали.
1. Гологъзеца- срещам го почти всеки ден- аз отивам, той се връща. В повечето случаи виждам първо задника му, защото човека е решил, че зад някоя статуя е най- подходящото място да си сменя мокрия бански със сухи гащета. Е да, ама отпред скрит, а отзад лъснал. Днес най- после успях да го щракна на фото. Сигурно съм гадна, но не можах да се сдържа.
2. Феноменалните- това семейство включва баба, дядо, майка, баща и две внучета( момчета) на около 8 и 10 години. По феноменален от габаритите им е май само апетита им. Докато сме заедно на плажа не спират да плюскат, което пък обяснява размерите им и оправдава трите чадъра, които заемат, както и защо не ползват шезлонги. Между другото циците на по- голямото момче са по- големи от моите, не че му завиждам. Мисля, че младата ме мрази. Как иначе да си обясня факта, че всеки път като тръгне към морето, прави опит да ме стъпче. Онзи ден, докато си дремех кротко усетих как огромна сянка закри слънцето. Егати и късмета, рекох си, едва що дойдох и се заоблачи, а уж внимателно гледах метереологичната прогноза и нищо не казаха за валежи. Отворих око и... о, небеса, грамаден гъз се беше надвесил над лицето ми. „ Само не падай, само не падай, само не падай”, но това чудо на природата се заклати неуверено и аха да ми седне на муцуната. Мисля, че именно горещите молитви ме избавиха от нерадостаната участ. Оказа се, че младата” феноменална” си е харесала мидичка току до мен и решила да си я вземе.
3. Сърбите- те са млади, те са симпатични, те... не спират да говорят. Нищо не им разбирам, освен че мама псува тате, тате псува мама, едното дете псува другото, другото псува първото и те така деня преминава в” Йебем ти пичката матерна”...
4. „ Голата маха”- идва от към солниците, една такава засукана, с капела и крещящ шарен бански. Предполагам, че е набор на майка ми,в което няма нищо лошо. Въпреки че няколко метра по- нататък се намира съблекалнята, тя си избира най оживеното място, смъква горнището, сетне се увива в хавлия и сваля и долницата. После започва опити да нахлузи друг бански, които опити по всички вселенски закони завършват с падането на хавлията и блесване в цялата и прелест. Ако на мен ми се случи подобно нещо, сигурно ще изровя тунел до Китай, за да се скрия, но тя е толкова невъзмутима, че чак ме засърбяват ръцете да и изръкопляскам.
5. Критичките- дори на разстояние от пет чадъра, пак се чува какво си говорят. Съвсем успешно могат да се цанят за пастирки на стадо глухи овце. Сигурна съм, че времето, когато не лежат на плажа посещават съседите с цел изучаване на мебелировката, защото тук се занимават само с нейното обсъждане. Идват от три дни, а вече сме на Иванови от четвъртия етаж. Особено неуморна е онази чернокосата. Тя не спира да говори дори, когато другите две са във водата.
6. Преселниците- пристигат винаги към 11.30, натоварени с три големи сака, две раници и четири торби, както и сгъваема маса и два стола. Първоначално реших, че е заради трите деца, но после като видях какво извадиха от бохчите, ми просветна. Май само тенджери и тигани не видях, но пък и погледа ми се премрежи от опулването.
7. Търсача на силни усещания- ако не беше толкова кльощав и боксерките не му седяха като харизани или беше само една идея по- малко космат, можеше да мине за типичен гларус. Миналата седмица се изявяваше като уиндсърфист. Не че постигна върхови постижения в този спорт, освен ако не приемем за такива отчаяните опити да вдигне платното и методичното пльосване във водата. Но пък трябва да му се признае завидното упорство да го прави в продължение на поне два часа, защото винаги когато с Гого си тръгвахме той все още се бореше там в морската шир. Дано в крайна сметка е успял да го подкара, ма едва ли. Тази седмица се е вживял в ролята на кандидат удавник. Всеки ден влиза поне три пъти с един дюшек в морето. Значи вариантите са три- или има зъб на спасителите и затова ги кара да търчат като луди, надули свирки, или му харесва звука на същите тези свирки, или е решил да ги провери дали могат да плуват и доколко точно са съвестни. Реагира чак след 10- тина минути и излиза ухилен като тиква за Хелуин. Усещам аз, че единия спасител бая го сърбят ръцете, но дано да устиска момчето.
Та това са обикновените хора. Другата седмица някои от тях вече няма да ги има, но ще дойдат нови. Те ми дават надеждата и вярата, че не съм сама и "светът става някак по- красив и бял".
За десерт” Гологъзеца”. Тъй де, няма да му се радвам сама.

Моята борба

Така се случи, че миналата седмица с умиление си припомних как допреди година всяка сутрин се носех в умерен тръс из морската градина с цел поддържане на кондиция, дух и тяло. Една вечер, докато се ровех из гардероба си, открих завряна на дъното късата си кожена пола. " Ето- викам си- утре ще се барна с нея и новото поло.” Нахлузих се в дрехите, но тъй като гледката в огледалото не ме ентусиазира особено, тръгнах да се изхлузвам. И тогава се оказах заклещена. В тая пуста пола. Не знам какви природни закони бях нарушила с обличането и, но те оказаха пълна съпротива при обратния процес. „Като не щеш отдолу, ще излезеш отгоре!” се заканих и ... още по- зле. Тъкмо си мислех, че ще се наложи хирургическо отстраняване на персоната ми от полата, когато в борбата се включи и мама и с дружни усилия успяхме. Изпитвам основателна неприязън към кантара, обаче този път се качих. След, което намалих припасите и от антистенокардин с цели три хапа. Ужас! Ама ужас!
Винаги съм вярвала в пръста на съдбата. На другия ден имахме уговорка с Поли за кафе и от дума на дума и разказах за страховитата си битка с кожената пола. А тя, нали е мило и отзивчиво другарче ме покани да ходя с нея на гимнастика. Два пъти седмично по два часа. Странно съчетание на йога, каланетика и тае бо, обаче давало страхотни резултати. „ Там съм- рекох- Води ме!”
По този повод вчера цял ден размъквах с мен торбата с анцунга и маратонките и точно в седем цъфнах росна- прясна на уреченото място. А групичката малка, симпатични хорица, приятна музичка... почти като курорт. Че като се почнаха едни усукваници, едни извиваници, едни чудесии... Инквизицията ряпа да яде!
Първо правихме дихателни упражнения. То не бе дишане с долната част, средната част, горната част; задържане на дъха до 30, 40 и незнамколко си още. По едно време си мислех дали не се пробвам да дишам тайно през г... щото липсата на кислород не ми се отразява добре. Обаче гледам всички се държат и ме досрамя да се срина като зряла круша на земята, та се възпрях .
А средновековните мъчения продължиха. Последваха т. наречените разтягащи упражнения. Е не! Най- лесното беше онова, при което трябваше да си опъна ръцете зад гърба, да ги хвана и да започна да си движа само раменете нагоре – надолу. Другите просто не подлежат на описание...
Искрено се зарадвах, когато ни накараха да си вземем по една постелка и да полегнем на нея. Разгеле.
Разгеле, ама друг път!
„ Сега – казва баш- мъчителката- както сте легнали по гръб , си хванете глезените!”
„ Шиу, как ще стане тоя номер, бе жена? Аз да не съм от гума? Изобщо не мога да стигна до тях камо ли да ги хвана!”
„ Можеш, скъпа, можеш! Хвани си анцунга и ги издърпай.”
Докопах ги, но никога не съм изпитвала такава болка. „ Само- едва успях да проговоря- не ми казвай , че ще трябва да ги пусна, щото аз от тая поза вече не мога да мръдна. Оставам си така завинаги.”
Сега като се сещам, студена пот ми избива по челото. За последвалите подвизи на моето тяло не искам и не мога да говоря.
После лежахме и по корем. И пак се огъхвахме. Че искаха и да се люлеем. Ама на мен гърдите малко ми пречеха. Не физически упражнения, живи извращения си бяха това. Не знам как оцелях!
Целият този тормоз продължи два часа. Когато тръгнах да си ходя, почти лазех до нас. Едва не разцелувах прага на бащиния дом от радост, че съм се прибрала.
А днес събирам сили, защото утре пак съм там. Дано да ме боли по- малко!

* Това произведение е на година и половина, но поради злощастно стечение на обстоятелствата отново се оказва актуално:).

Болката на чичо Станчо

Кафенето се изпълни с шум, цигарен дим, а след малко и с алкохолни изпрарения.
Определението кафене се явяваше твърде щедро за полутъмното помещение, чиито отровно сини стени бяха накичени с плакати на Лепа Брена, Весна Змиянац и Цеца Величкович. Ролята на тези шедьоври беше двояка- първо: въпросните дами бяха любимки на съдържателя Димо Бръшляна и той обичаше да си ги гледа и слуша; и второ: техните образи скриваха избилите тук- там петна по мазилката. Мръсните прозорци бяха маскирани с още по- мръсни дантелени пердета, за които белия цвят бе само далечен спомен от младостта. Десетината паянтови масички бяха покрити с лекьосани покривки в цвят бивше екрю. Зад бара редовно киснеше гордият собственик Димо Бръшляна и жвакаше поредната дъвка.. На цялата тази обстановка много повече подхождаше терминът „хоремаг”, но когато преди пет години Бръшляна взе помещението под наем от Селкоопа, първата му работа бе да лепне над вратата табела „ Кафене ЕлДорадо” и ако някой наречеше заведението му по друг начин, си навличаше кръвната му ненавист и мигом се превръщаше в персона нон- грата. А Димчо, ако и да беше с чепат характер, имаше едно много ценно качество- не кръщаваше питиетата и сервираше само качествен алкохол.
Днес кафене „ЕлДорадо” буквално се пукаше по шевовете. Даньо Циганката, наречен така заради любовта си към едноименния микс от мастика и ракия, празнуваше рожден ден и се беше запил от сабайлен. Почти всички мъже в селото се извървяха да го поздравяват и да пийнат за негово здраве, че Данчо беше важен човек, зоотехник. Само кмета и доктора го изпреварваха по първенство. Верно, че веднъж тъй се беше насмукал още по обед, че забрави да запре в станока кобилката на Делчо Черния и тъкмо се наведе да види защо бере копитото й, тя така го изчеластри в челото, та го прескимбичи три пъти. Освести се чак след час, три недели не знаеше на кой свят се намира и се прости с три зъба, но това само му вдигна реномето сред народа. „Малцина са тия дето ще оцелеят след такъв къч”- шушнеха със страхопочитание хората. Другият му по- известен подвиг, бе как след тридневен запой в съседното село, Даньо тръгна да лекува маститната крава на най- добрия си приятел Станчо, влезе в обора и вместо при нея, приклекна до бика, хвана го за мадурите и взе да ги масажира и опипва... А когато добичето се изцвръца в лицето му, се обърна към приятеля си и рече:
- Ка`ший маститна а, глей ка ма опръска?! Чей мазно и млякото, само за сирене и кашкавал.
Обаче пък харен човек беше Даньо, душица. Отзоваваше се по всяко време на денонощието и изчакваше за парите.
Днес мъжете идваха и си отиваха от кафене „ЕлДорадо”, постоянно присъствие имаха само двамата авери. Чичо Станчо по принцип не пиеше много, но сега имаше повод и му отпусна края. Все пак най- добрият му приятел чукваше 48 лазарника. В четири следобед очите на Станчо вече светеха и завалваше приказка, а Даньо, който поначало обичаше да си попийва, мяташе „циганките” бързо и методично като състезател. В девет и трийсет вечерта и двамата се бяха нацепили като буков паркет. Докато рожденника съсредоточено се опитваше да излее поредната доза в гърлото си наместо във врата си, чичо Станчо отчаяно гонеше с вилица едно хлъзгаво парче домат в чинията. Димчо Бръшляна метна един поглед на наплютия от мухи стенен часовник, спря касетофона, от който лееше трели Весна и загаси осветлението зад бара.
- А, Штаншо,- изфъфли Даньо- то ша мръкна а.
Станчо, който се беше отказал от неравната битка с домата го погледна почти разбиращо, озърна се и изломоти:
- Чи и звезди няаа. Ш`вали!
Бръшляна преметна за последно дъвката из устата си, изплю я мощно директно в коша и рече:
- Хайде момчета! Затварям, че мач ще дават. Ходете си в къщи да се наспите, бая сръбнахте днес. Данка, честито още веднъж!
После леко ги избута навън, превъртя два пъти ключа и удари катинарчето, като не забрави да го провери дали се е закатанчило хубаво. Сетне пъхна ръце в джобовете, засвирука си тоталния хит „Кукавица” и пое към къщи.
Станчо и Данчо останаха пред затвореното заведение и взеха да се оглеждат, олюлявяйки се.
- А- пръв провлачи рожденника- то май ней оше толку къшно. Ко ши проим шя?
- Аааз викам- поде дружката му- да земииим, да идииим у наас и да про`ълж`м. Имам две шишеата от онаа, двойнуприпеканаата сливовиса, дет е без заар и не боли глава от нея.
Чул това предложение, Данчо се разхълца от умиление( той поначало си падаше чувствителна душа, а поетия алкохол направо го окриляваше), прегърна приятеля си и му залепи две мазни целувки по бузите. После двамата тръгнаха- чичо Станчо ситнеше по три бързи крачки напред и после една назад, а Данчо като човек с повече опит ходеше с добре отработена моряшка походка, премитайки улицата от единия до другия край на зиг- заг. Гравитацията пребори първо Станчо, който направи опит да прескочи една локва, не умери и се пльосна право в центъра й. Данчо се спусна като орлица- майка да го вдигне, но наместо това кацна в скута на падналия и започна да псува. Изправянето във вертикална позиция се оказа трудна задача и за двамата. Накрая Станчо пролази до близкия стълб и ползвайки го за опора успя да се надигне. На свой ред Даньо последва светлия му пример и също застана на два крака, макар и доста несигурно.
- Станчо,- чу се глас от мрачовината вдясно- ти ли си бре? Кога успе да се насмучеш тъй?
Запитаният подскочи от уплах и насмалко пак да падне, но успя да се хване на време за стълба и се озърна. Едва успя да различи дребния силует, поседнал на пейката до близката къща.
- Ъх, како Маре`а, изкара ми акъла! Що седиш тъй като караконджул в тъмното?
- Караконджул е майка ти- сопна му се бабката- Ма си се докарааааал, същи мискинин. И тъй при Сия ще идеш?! Срама нямаш, ей!
- Ши на теб ко тий?- намеси се Данчо-, да няма да доди при теб? Ма ха!
- Тъй то- продължи да мърмори баба Мара и се надигна от пейката- като се водиш с тоз марок- пияндурник, нищо хубу няма да напрайш. Хуууу, язък ти за добрата жена. Лешпери с лешперите.
Докато се усетят да отговорят и се прибра. Първи се окопити зоотехника:
- Майни я таж дърта кукаржа, жлобна. Да я шкачат манафите дано!
Дълъг и труден се оказа пътя на двамцата към Станчовия дом, осеян с твърде много бабуни и локви. Падаха, ставаха, влачеха се като войници из окопите, но мисълта за „двойноприпеканата сливовица без заар” ги окриляваше.
Лошият късмет ги застигна досами Станчовата къща. Цяла седмица вече там зееше огромен ров, изкопан от Матьо комшията. Оная „луда крава” Желка, жена му се беше втелясала за вътрешен клозет и баня и сума ти и време пили на главата на Матко, който накрая не удържа и сдаде фронта. Добре че, Сия не беше от ония женоря, дето вирват крак по всяко нововъведение, щото на Станчо хич не му беше до ремонти из къщи.
Двамата вече усещаха вкуса на сливовицата, когато изведнъж паважа изчезна изпод тях и земята сякаш се отвори и ги погълна. Данчо се строполи без да каже гък, ей тъй на се срина и изчезна. Станчо, който при едно от предишните падания се беше хласнал по челото и леко се беше поосеферил, успя да изграчи и последва другаря си в зейналата черна паст.
Събуди го воят на Сия.
- Ох, Стане, Станееееееее! Стане! На кого ме оставяш бре Станеееее- усукваше тя- Диша ли, докторе, струва ми се умрял?
Станчо колебливо отвори очи и срещна облещените бели стени на амбулаторията. Лежеше на една от двете изтръмбушени кушетки и всичко го болеше.
- Нищо му няма, како Сийо- долетя гласа на доктора- Само си е счупил десния крак и се е понатъртил.
И понеже Сия отново изви глас като оплаквачка, побърза да я успокои:
- Можеше и по-зле да бъде. Ама пияният и Господ го пази.
Станчо извъртя глава по посока на гласовете. Пръв зърна пробуждането му Данчо. Главата му беше бинтована, а джуката разбита, но иначе изглеждаше добре и почти свеж.
- Станчо,- зарадвано скокна Циганката- братко, жув си уа!
Станчо примигна от внезапната болка и промълви с пресъхнали уста:
- Докторе бе, гаче ли имам дупка в главата. Много ме боли. И дупка на ръката имам и ощ` ина на другата ръка. И дупка на крака. Боли, бе доктореееееее, боли. Целият съм в дупки.
Доктора го погледна мъдро, почеса се по брадата и рече:
- Ех, чичо Станчо, ще траеш! То и аз имам дупка на гъза, но не се оплаквам!

Мъката на чичо Станчо

Чичо Станчо вдигна просълзени очи към небето. Напуканите му устни се раздвижиха и отрониха беззвучно „Защо, защо?”. Една самотна сълза се откъсна от външния ъгъл на дясното му око и бавно запълзя надолу.
…
Всичко започна преди седмица, на рождения ден на свата Кольо. Тя, сватята винаги е била лоша готвачка, но този път беше надминала себе си.
Изглежда беше изтървала оцета в картофената салата, защото при всеки залък от нея, едното око на Станчо само се затваряше, а няколкото останали му по темето, косъма щръкваха като котешки куйруци. От киселока езикът му започна да се гърчи и дори благата ракия на сватанака не можа да спаси положението.
Последваха печени пилешки кълки, чиято кожа беше почти кремирана, а месото бе сухо и твърдо като 10- годишна пастърма.
Оризът, който сватята сервира за гарнитураимаше вид и вкус на туткал. Докато го гълташе бързо без да дъвче, Станчо си помисли, че когато наесен тръгне да сменя тапетите в лятната кухня, може да помоли Гинка да му забърка две- три кофи от ориза си. Хем ще държи здраво хем по- евтино ще му излезе.
От всичко на масата за ядене ставаха само студените мезета, ама то защото бяха купени от бакалията.
С десерта обаче не изкараха такъв късмет. Сватята беше направила торта, която приличаше на купчина тор, а вкусът и не се подаваше на описание и сравнение….
Станчо бе тертиплия човек. Всяка сутрин ставаше точно в 5 и 30, издояваше кравичката и изриваше обора. После пускаше овцете в малкото дворче, отдето към 7 ги забираше пастира, мяташе зърно на кокошките, проверяваше полозите за яйца и отиваше при кочината на Руска. Почесваше свинката зад ушите, изчистваше и и туряше помийка в копанката. Най- отподир идеше ред на Мурджо. Откачаше го от синджира, да потича хайванчето, па му сменяше водата и му надробяваше попарка с хлебец и суроватка. Сетне грабваше тенджерката с надоеното мляко и кошничката с топлите още яйчица и се прибираше у дома. Там Сийка, жена му вече беше оттърчала до РЕП-а за вестник, опържила филийки и мекици и току сваляше джезвето с гъсто, ароматно кафе от котлона. Наливаше му от горещата напитка в неговата чашка и му подаваше вестника. Така стиснал пресата под мишница, с чашката и папироските Станчо се затваряше в клозета. Следващите 40 минути си бяха само негови. Четеше новините, сръбваше кафе и подръпваше с наслада от тютюнеца, облекчавайки междувременно нуждата си.
Така стана и тая сутрин. С една малка подробност. Нуждата така и не го напъна. Обикновено стигаха три цигари и едва що докарал до пета страница, но днес дори след четвъртата цигара и шеста страница нямаше нишан. Запали пета, но всуе…
Притесни се Станчо. Всяко леко отклонение от всекидневното русло го поболяваше. Ето, когато щерката рече, че ще се жени и Станчо цяла седмица ходи като въртоглав и сън не го хвана. Макар че, друг на негово място щеше да се зарадва на тая вест, че тя неговата Веска малко шавлива падаше и отдавна бе овършала околните села…
Станчо остави вестника на столчето, вдигна гащи и без да ги закопчава, ей тъй, придържайки ги с ръка хукна към кухничката.
Сийке!- влетя като хала, докарвайки стрес и сърцебиене на жена си- Сипи ми още кафенце, че въджищината не ще да слазя.
Сийка вдигна с трепераща ръка филията, която изтърва от уплах при внезапния порив на мъжа си, прекръсти се и рече:
- Ух бре Станееееее, че ми изкара акъла! Кат` некой караконджул влете. И гащите ти на букаи…
- Сипяй, сипяй!- нервно притропваше той- Сипяй, че ся ши доди пастиря, а аз още не съм свършил. Зорлия ще е днес.
Сийка му наля и той отново хукна към нужника.
След още половин час Станчо се върна пребледнял и притеснен.
- Изляна ли?- попита го Сийка.
- Тц, не щя! Туй ще да е от ориза на сватята, чумата да я тръшне и да и откине сакатите ръце. Виж, питай леля Дочка за некой илач за запек, че не мож` тез отрови да ми седят у червата!
…

Добра жена беше Сийка, ем оправна и домакиня. Разшета се, разтърси се и още до час беше насъбрала цяло тесте рецепти за запек.
Първом пробва с боза. Купи две шишета от бакалията до спирката, че там стоката залежаваше повече и я тури до печката на топло да се пресече. Ама бозата не помогна.
После опитаха с топло прясно мляко с мед, но и с това не стана.
Не свършиха работа ни сушените сливи, накиснати в топла вода ни отварите от зърнастец и майчин лист. От тях само се поду още повече и му излязоха колики, ма нищо друго.
Тана, комшийката каза, че разкарвала „сухото гомно” на неин Желко, га бил мъничък с „олийце в дупето, ей тъй на му го наливах с фунийка, ама и сапунче помага”.
Олийцето се оказа бошлаф- работа, а от сапунчето на Станчо му защипа и запари на митницата, та търче като пощурел по двора и се наложи да топи дирник в лехена със студена вода.
…

На петия ден опряха до доктора. Докторът, млад човек, който още се осеферваше в местната обстановка, му предложи клизма. След горчивия опит със сапуна обаче, Станчо категорически отказа да му пъхат разни маркучи отзад. Докторът се почеса, почеса и му изписа английска сол.
Едва що се прибра Станчо загреба една „чорбаджийска” лъжица и я гаврътна набърже. После за всеки случай цапардоса още една и ги прокара с прясно мляко. Изминаха няколко часа в напразно очакване.
Като го гледаше как обикаля из къщата като ранен дзвер и пуфти, сърцето на кака Сийка се сви.
- Стане бре, що не пийнеш още две- три лъжици? Може пък за тебе повечко да трябва! То… пет дни са това, много си спекъл сигур…
Послуша я Станчо. След двайсетина минути нещо изклокочи в стомаха му, после изръмже като мотор и замре. А после звукът се повтори. И пак все по- силен и оглушителен. Погледът на Станчо светна, а Сийка се прекръсти с премежени от щастливи сълзи очи. След още двайсетина минутки мъж и скокна и хукна към клозета. Когато наскоро след туй се върна примяцал и посърнал, светлината в погледа и зачезна.
Цяла вечер червата на Станчо гъргореха, въртеше се из леглото и трещеше като гаубица. Току изтопуркваше към нужника и се завръщаше все тъй измъчен. Призори Сийка не издържа:
- Стане бре, сигур кат седнеш и го секваш? Що не пробваш тъй да се понапънеш и само да клечиш?
- Пробвах Сийке, пробвах- проплака Станчо- Ни ще! Очи не ми останаха от напъване, коленете ми треперят от клечане. Не ще! Ще се мре Сийоооооооо, ще се мре!
И се разрида с глас.
…

Чичо Станчо вдигна просълзени очи към небето. Напуканите му устни се раздвижиха и отрониха беззвучно „Защо, защо?”. Една самотна сълза се откъсна от външния ъгъл на дясното му око и бавно запълзя надолу. Той я забърса с мазолестият си пръст, въздъхна още веднъж и се запъти към доктора и неговите маркучи.

 

Професия леля

Да си родител несъмнено е сложно, но да си леля си е направо изкуство. Да си леля означава, че трябва да притежаваш паранормални и свръхестествени възможности като:
• Да разрешаваш това, на което майките казват не;
• Да откриваш подаръци от типа на военни линейки, преброждайки цял един град, когато на пазара има само обикновени и разни продавачки се опитват да ти пробутат обикновена военна полицейска кола, наместо търсеното возило;
• Да намираш във V box- a клипчета на Спайдърмен и неговите приятели, които поразяват Отровата;
• Да се превърнеш в малка филмова фабрика и за три часа да свалиш всички серии на същия този Спайдърмен с БГ аудио и да ги запишеш на дискове.
• Да слагаш кръстчета на ухапванията от комар, така че веднага да спре да сърби.
Изобщо мога да изпиша още поне три страници с уменията, които трябва да притежава всяка една уважаваща себе си леля.
След кратко, но ползотворно боледуване( неколкоктратно вдигане на температура от 40 градуса, увиване в мокри чаршафи, търчане до аптеката, шашкане на лели и баби), наш Гого отново възвърна предишните си възможности.То възстановяването започна още в неделя, когато се заех да приготвя на дребния пилешка супичка и не мръднах от котлона в продължение на три часа,а баба предвидливо се отправи на пазарлък, за да не превиши още преди обяд дневната си доза от Ксанакс. Държа да подчертая, че през тези три часа не се занимавах само с пилешка супа. Междувременно получих поръчка и за омлетче със сиренце и палачинки със шоколад. Ако не бях секнала творческите пориви на любимия си племенник сигурно още щях да се въртя около котлона и да кулинарствам.
Втортата индикация, че здравето на Гого се подобрява бе подновяването на сутрешните му визитации в тоалетната, докато аз осъществявах сутрешното си освобождаване от напрежението. Този път направо се зарадвах, когато малкия терорист цъфна с въпроса: „ Лельооо, какво правиш?”. Естествено в такъв момент и аз като всички хора не мога да говоря с нормален глас, тъй като вниманието и усилията ми са насочени в друга насока, което моментално доведе до следващия въпрос:” Лельооо, защо гласът ти е такъв?”. Последва предложение:”Лельооо, искаш ли да ти изпея песен?” и без да дочака съгласието ми запя. Този път песента беше по негов избор, макар че обикновено ме пита за музикалното ми предпочитание. Веднъж дори получих предложение да ми изпее химна, но аз набързо го спрях, защото мястото и времето не бяха подходящи. След това го оставих добре въоръжен с автомат и каска да варди баба си, докато аз съм на работа.
Няма да казвам, че като се прибрах ги сварих сърдити и двамата, понеже те много скоро след това си простиха и отново се обичаха, но така е в семействата- редуват се скандали и сдобрявания.
Във вторник детето вече беше в пълна кондиция и се домъкна в стаята ми половин час преди тирилинкането на алармата, повдигна ми клепача и като се убеди, че не симулирам ме потупа по ръката:” Спинкай, лельо, спинкай!”
И ето ни двамата във вторник следобед, понесли футболната топка се отправихме към морската, че да порита малко детето и да изразходи поне част от излишната енергия, която пък никак не ни е малко. Едва що завихме зад блока и Гого ме дръпна:
- Лельо, имам проблем. Ака ми се.
- Ами тогава да се връщаме- в крайна сметка има неща, които дори една леля не може да направи.
На Гого обаче не му се понрави идеята едва що излязъл да се връща в къщи и затова реши:” Ще стискам!”.
След десетина минутки леля кротко беше поседнала на една пейчица, а любимият и „ отровен фъстък” риташе топка в захлас, забравил за всякакви естествени нужди. След половин час обаче заниманието му омръзна и се отправихме към люлките. Там лелиният хубавец набързо си намери обожателка и завърза приятелски разговор с една руса госпожица и надълго и нашироко и разказва за някаква игра, а тя го гледаше с възхищение в сините очи. И докато леля се чудеше дали да не си вземе едно кафенце от близкото капанче, изведнъж Гого се позиционира пред нея и:
- Лельо, проблема пак се появи. Ама сега малко е голям.
Огледах се почти панически- наоколо трева, люлки, катерушки, два- три мижави храста и нито една тоалетна. Ами сега?! Грабнах племенника за ръка и го помъкнах към нас. Пък и какво ли друго ми оставаше- няма да си демонстрираме способностите пред хората я. Имам бегли спомени, че почти се хвърлих пред една кола на пешеходната пътека, за да можем да пресечем, а после взехме малкото оставащо ни разстояние бегом. За капак ключа на входната врата заяде, но в крайна сметка успяхме да стигнем до родното гнездо без никакви поражения по Гоговите гащи. 
Не е лесно да си леля. Абе, направо си е професия.

Безименно

Хванала съм дръжката на вратата с единственото желание да вляза в учителската стая, да метна дневника в гнездото му и да отърча до онова място, където дори царските особи влизат сами. При това по възможно най- бързия начин, защото физиологията си е физиология. С тия петминутни междучасия, едва успявам да се смъкна от третия етаж до учителската стая, за да оставя единия дневник и да взема следващия, камо ли да мисля за облекчаване на естествени нужди. Делят ме секунди от заветната мечта и : "Извинете, може ли да повикате госпожата по английски?"
Обръщам се рязко към създанието, осмелило се да възспре дръзновения ми полет. Слабичка, издокарана като фолк- певица девойка, която едва си държеше очите отворени, заради тежкия грим. Най- вероятно осмокласничка. 
"Ами те са осем- изръмжавам- коя от всичките ти трябва?"
Необръгнал човек би очаквал да му кажат фамилията на търсената личност, ама аз не съм вчерашна. Какво като сме започнали вече втория срок, а осми клас са подготве и имат по двадесетина часа английски седмично, при това само при един и същи човек?!
"Амииии- леко се позапъва момичето, а на мен вече дори не ми се ходи толкова до онова място( а и Слава Богу е голямо междучасие, все ще сколасам)- една такава..., по- млада..."
"Чудесно- щастливо се ухилвам- смъкнахме бройката на пет. Друг жокер ще ми дадеш ли?"
Тя живва изведнъж и: "Руса е!"
"Четири!"- споделям възторга и, понеже предвкусвам края на налучкването.
Лицето и помръква, май прекалено бързо се зарадвах, после се сеща:" С къса коса!"
"Няма да се отчайваш- бързам да я успокоя- станаха три. Напъни се още малко! Знам, че можеш да се сетиш и за друго!"
Истината е, че мога много лесно да разбера коя точно "госпожа по английски" и трябва. Необходимо е само да я попитам каква специалност е, но малко ме е яд. Тя сбръчква чело. Направо виждам как мозъчните и клетки се гърчат от напрежение и тъкмо решавам да я избавя от мъките, когато почти извиква:" Ходи с кафява чанта и розово червило!" И се ухилва победоносно. Ще речеш, че е открила лек против рака.
"Ей сега- казвам- направо ме хвърли в недоумение. Изобщо нямам идея за кого ми говориш!"
И понеже девойчето е готово да ревне, а мехура ми пак започва да напомня за своята пълнота и най- вече, защото започва да ми писва, набързо приключвам разговора :" Коя специалност си? Аха! Значи ти трябва госпожа ...Изчакай!" 
 Миналата година мен ме търсиха като госпожата по биология с червената коса. Когато работех в Корабостроене- то( то вече не се казва така), един образ в края на годината искаше да повикам "класната, която преподава по български, ами... една такава с бухнала косичка." Случаи много.
 Всъщност, смея да твърдя, че всички ученици, на които преподавам ми знаят фамилията. Само дето се наложи за целта в продължение на месец, всеки път като вляза в час, да си я записвам на дъската. Ей тъй, на инат малко. Аз влизам в десет класа. Ако приемем, че във всеки едни от тях има средно по 20 човека, а те са повече, това прави 200 деца. Всички те очакват да им знам имената! И аз ги знам! 
В същото време на всеки клас преподават по около 12 учители, повечето от които познават като "госпожата по...". Е, наречете ме заядлива, но аз си имам име и искам да се обръщат към мен с него. Защото не казвам на никого :" На въпроса да отговори момичето, от третия чин, вдясно, в редицата към прозореца!" 
Знам, че много хора ще кажат, че учителите сами са си виновни за тази безименност. И донякъде ще са прави. Донякъде! Докъде, всеки сам да прецени.
Аз още помня имената на всичките си учители, въпреки че скоро ще станат 19 години откакто съм завършила. 

*Наложи се да извадя този разказ от"скрина" и да го поизтупам от прахта, защото вчера, докато проверявах тестове в празния кабинет се появи една девойка, която търсеше "другата госпожа по химия дето преподава в този кабинет". След половинчасов почти инквизиторски разпит от моя страна, разбрах, че за двете години, в които другата госпожа и преподава химия, младата госпожица е запомнила само малкото име на преподавателката си и " ми не знам имената на всички учители, щот са много". Е, много са! Цели 15 човека.

Време за готвене

Аз обичам да готвя. Без майтап. Ако не го правя често, то е защото майка ми твърдо и непреклонно смята, че моето присъствие с тиган или тенджера край печката си е откровена вакханалия, а после кухнята успешно го докарва на срината от бомба. Което съвсем не е така, защото няма щета, нанесена от мен, която да не може да се поправи с парцал и почистващ препарат. Но все пак, гледам да не се заседявам много около кухненските уреди в кулинарстване, защото винаги като се засиля да приготвя нещо и майка ми се лепва за мен с парцал в ръка и се започва едно такова търкане и мърморене, на което и пън не би издържал.
Днес обаче изкарах късмет. Родителката ми реши да посети любимия си” Кауфланд”, за да види какво ново са пуснали на промоция и така аз получих пълен и неограничен достъп до кухнята. Едва що маман захлопна входната врата и аз опретнах ръкави и се приготвих за яко дерибействане край печката.
Държа да подчертая, че отново съм на диета, щото покрай операцията и лечението пак дигнах килцата, които миналата година така самоотвержено свалих. Честно си признавам, че съвсем неблагородно завиждам на всички самоходни тояги, които се тъпчат като разпрани и остават все така сухи. А аз какво? Само да погледна храна и достолепието ми се увеличава поне с половин кило. Ми никак не е справедливо това! Хич биля!
Аз обичам риба и морски дарове. Хем са и диетични. От доста време ми се хапваха рулца от раци с онова лекото сосче, но заради вредния мамин навик да ме следва с парцала като сянка, все отлагах приготвянето. И ето ти сгоден случай, затова се възползвах от намалението и смело прегърнах идеята за сочни рачешки рулца. Стоварих нужните продукти и се заех с почистването на пет- шест скилидки чесън. Тъкмо си усмърдях подобаващо пръстите и някой залепна на звънеца с идеята, че в тая къща живеят глухи. Теглих му една наум и изкрещях” Момент”, обаче онзи( или онази) не пусна звънеца. Хукнах и аха да отворя като се усетих, че съм само по тениска и бикини( голяма жега, голямо чудо). Сега вече споменах” майката” цели два пъти и хукнах към банята да си измия ръцете, че да мога да нахуля нещо на голите си кълки. За нещастие точно в този момент котаракът беше решил да направи една проверка там ( има ли нещо ново, няма ли...) и аз се спънах в него, той се спъна в мене, издрънчах си палеца на левия крак в шкафчето и споменах” майката” цели четири пъти, щото три не виждах от припламналата болка. Малко като в мъгла ми е как съм се измила и съм се бухнала в шортите, но погледа, с който отворих входната врата излъчваше искрена и неподправена омраза.
Квартирантът на съседката М. Този се задържа повече от година за разлика от предишните. Огънят в очите ми изобщо не го впечатли и вместо да падне възнак, поразен от справедливия ми гняв, издудна:
- Търся М.
- Аз пък не- хич, ама хич не ми беше до учтивости в момента, а и местонахождението на на М. също не беше сред приоритетите ми.
Той обаче продължи:
- Преди 10 минути говорих с нея, речи че и къщи, а не отваря. Ключа вътри, не мога отключи и не отваря.
- Ами вместо да звъниш на мен- озъбих се все така некултурно- натисни здраво другия звънец и не пускай, докато не отвори.
- Ама ти трябва да направиш нещо!- тоя хем беше тъп, хем упорит- Тя си е къщи и сигурно е заспала, а спи дълбоко...
За сведение на четящите, за да не ме вземета за някоя коравосърдечна тесла, съседката М. е засукана около 45г. разведена жена, която откак сме комшии все завърта някакви мъже при себе си, нарича ги наематели, а след три- четири месеца ги изцуфря.
- Да направя какво- честна дума, идваше ми в повечко, а наум си рекох ” Заванлийооо, май са те отсвирили.”- Нямаме общи тераси. Затова продължавай да звъниш или се обади в полицията, знам ли...
В това време ключалката на съседката изщрака и тя се показа с вид на съсел, току що събуден от дълбок зимен сън. Без да се помайвам хлопнах нашата врата, изхлузих шортите и продължих да ръкоделствам в кухнята. Нарязах скилидките чесън на ситно, подготвих котлона и започнах да беля рулцата от целофанчетата. Тъкмо ги подредих за рязане и се въоръжих с най- огромния ни кухненски нож, когато GSM- а ми иззвъня. Теглих нова майна и метнах едно око на дисплея- систъра.
- Кажи сестро?- само заради близкото ни роднинство се опитах да прикрия раздразнението си, но сестра ми дори не го отчете. 
- Ти що не си на Скайпа? От половин час ти пиша и никаква те няма.
- А де! Щот имам работа- готвя!
- Че майка ти де е?
- На пазарлък. Отиде...
- А, хубаво- прекъсна ме Гоговата мама- Ела на Скайпа, че трябва да те питам нещо спешно!
Зарязах саде нарязани чесъни, рулца от раци и др. такива и заседнах пред лаптопа. Оказа се, че наш`та трябвало да направи някакъв доклад, обаче не можела да скопоса нещо таблиците, та в следващите 30 минути се занимавахме с това. Аз откога я юрках да и покажа как стават тия работи, ама тя все си намираше някаква др. работа. Накрая изблея едно” мерси” и аз отново се оказах свободна за готварски подвизи.
Запътих се към кухнята и ... сърцето ми излупа два пъти, преобърна се и спря да бие. Котаракът се възползвал от освободения терен и си поиграл с рулцата от раци. На масата нямаше ни едно, но за сметка на това намерих последното чак в най- отдалечения ъгъл под голямото легло. Ако го бях докопала тоя котешки гад, сигурно щях да го одера жив, но тариката придвидливо се беше покрил някъде. За щастие винаги имаме резервни рулца във фризера, така че успях да спася положението.
Работата потръгна.запържих чесъна, сложих нарязаните рулца, две щипки млян черен пипер, малко листенца пресен розмарин. Изсипах сместта за соса и зачаках да покъкри няколко минути на огъня преди да добавя гвоздея- една чаена лъжичка горчица. И точно предвкусвах приближаващия се заслужен отдих, когато този път издрънча стационарния телефон. Реших да се направя на глуха, но не ми се отдаде и затова вдигнах. Леля!
- Чоче, маман там ли е?
- Не, излезе- и дорде реша, че съм се оттървала, дочух щракването на запалка и ми  призля. Винаги щом лелчето запалеше цигара по време на телефонен разговор, на жертвата не и мърдаха поне 20 минути.
Опитах се да взема думата и кротко да обясня, че готвя и манджата ми аха и ще кипне, но леля беше така отдадена на разказа за новото гадже на Пепа( щерката на техните съседи), че дори и не ме забеляза. Използвах двете секунди, в които роднината ми запали нова папироса и успях да си кажа болката.
- А, добре- разочарованието в гласа и беше толкова гъсто, че с нож да го нарежеш- Кажи на майка си като се прибере да ми звънне.
Щях да си строша краката от бързане към котлона. На кулинарното ми произведение му оставаха само два милиметра до напускането на тенджерата. Свалих го от огъня и тръгнах за горчицата. И понеже ми оставаше само да я добавя и разбъркам, реших, че заслужавам една чашка добре изстудено” Пепси”. Така с горчицата и „ Пепси”- то се позиционирах до тенджерата и вместо да цвръцна от подправката вътре аз с широк замах ливнах цялата чаша газирано връз рулцата и надигнах шишенцето с горчица към устата си.
Разревах се. Ревах със сълзи и сополи. Ревах горко и от сърце. Така ме свари маман. Кухнята мязаше на бойно поле, а аз- на изпаднал германец.

В крайна сметка манджата с” Пепси”- то никак не беше лоша. Даже напротив.

Човещинка

*Тъй сме ние отпускарите.Удряме го на живот и тормоз над невинните души из блога като пускаме пост след пост.И днес пак ще пиша,щото ми се пише,а и тази история отдавна я обещах на подстрекателката.

Не знам защо все така се случва,но винаги попадам на мъже,които са върли фенове на къпането.И най-вече на висенето в банята.Не че имам нещо против поддържането на лична хигиена,хич и не съм по миризливците даже.Но и да киснеш вътре до безсъзнание...И като се има предвид ,че в повечето случаи душа и VC-то са в едно помещение...Не дай си боже,някой от фамилията да има зор.Какви чудесии могат да се случат,не е истина.
Обаче Доктора ги удари всичките в земята.Направо ги размаза.Както и мен.
Това се случи по времето,когато с Доктора тъкмо се бяхме събрали да живеем заедно.Тъй де,дето ще ни говорят из селото,че се натискаме по кюшетата,поне да си го правим на спокойствие.Живеехме си мирно и щастливо на етажа над амбулаторията.Идилия.Единственото облаче над прекрасния ни живот се появи една вечер,когато кракът ми се заклещи между пружината и металната рамка на леглото.А Доктора погрешно взе охкането ми за прилив на страст.Аз,естествено с присъщият ми такт отстрелях ентусиазма му,разяснявайки същността на стенанията ми и понеже той реши да се измъкне с репликата"Утре ще го оправя.",между нас се разигра кратка едноактова драма с лек,но съдържателен диалог:
"Това утре го чакам от една седмица."
"Добре де,два часа посред нощ е!"
"Тогава аз отивам да спя на дивана!"
Историята приключи с Доктора пуфтящ ,с клещи и тел.И оправено легло.Без истерии,спокойно.
Обаче в Доктора дремел звяр.Е за това нямаше как да знам.Той винаги се къпеше докато аз приготвям вечерята.Да няма да седна да му засичам времето,я!
Нищо не остава скрито на този свят,истината рано или късно лъсва.
Един слънчев ден,в края на април бях канена да огледам чеиза на кметската щерка.Беше се заженило момичето,а по турските села още го имат този обичай-бъдещата булка като нареди новия си дом,женорята да се изпровървяват и да гледат.А ако си поканен и не отидеш,си е направо обида.Тъй че,спретнах се с колежките и хайде на оглед.Идея си нямах какво се прави в такива случаи ,но действах като другите-гледах катове спално бельо,юргани,терлици и др.;цъках;клатех глава.После ни почерпиха кафе,сок и баклава.Чиста работа.
Дойде време да си вървим.Още тогава ми се ходеше до тоалетна,но реших ,че мога да устискам до вкъщи.Тцък!
Устисках,обаче много по-добре за душевното и физиолгичното ми спокойствие щеше да е,ако не бях решила да си го нося у дома.
Докато се прибера ,зора вече бе бая назрял.Пък аз никога не съм имала държеливо ВиК.Изприпках набързо по стълбите и-ИЗНЕНАДААААААА.Доктора окупирал банята.Чипка се човекът!
Реших,че няма да се забави много.Тъй де с голата глава(сам бръснеше мижавите остатъци от бившата си коса) няма да годенясва вътре!
Само,че човекът явно имаше намерение да подобрява рекорди.Минаха пет минути.Десет.А на мен вече така ми се ходеше,че две не виждах.Брех!
Щом съм под напрежение,винаги ставам хладнокръвна,а умът ми сече като бръснач.И сега не загубих присъствие,та се сетих за тоалетните за пациенти в амбулаторията.
И хайде по стълбите надолу.
Добра идея,но трудно изпълнима.Щото нашия беше успял да удари ключа,бързака му с бързак.Аз принципно знаех къде са ключовете,обаче на връзката имаше поне 20.С тоя примрежен поглед,дорде уцеля...
ДВОРА!Дървета бол,оградата към улицата висока...Иделно!
Без да се замислям повече се понесох към кайсията в долния ъгъл на двора.Тъкмо стигнах и аха да смъкна дънките на букаи:"Даскаличке,ко праиш ма?Как си?"
Дядо Пенко ,комшията.Не знам що диреше край оградата ,но чувствата ми към този иначе така мил старец в момента граничеха с върла омраза.Теглих му една наум и понасяйки се в обратна посока изръмжах"Гледам дали има кайсии,какво друго."
"Тано ма,даскаличката съвсем се е шматнала.Търси кайсии в края на април."
Всичките ми надежди,че Доктора може да е освободил банята,се изпариха още щом тръгнах да се качвам по стълбите.Душът все така бодро плющеше.
Е да,ама на мен зверски ми се ходеше.Затова реших да вляза докато Доктора се хигиенизира.Натиснах бравата и....ЗАКЛЮЧЕНО!
"Е.....х та в свенливеца"и задумках по вратата.А она чистник вътре си пееше.Призля ми.
"Докторе отвори ,бе.Много ми се пишка,ще изтърва!"
А оня продължава да припява и с мазен глас"Не мога,Слънце,целия съм сапунисан.До две минутки съм вън."
Две минути,ама друг път.Вече ми причерняваше от зор.И яд.
"Ей ,сега -викам си-щи припикая фикуса,чистофайнико! "
Тоя фикус беше голямата любов на Доктора.Гледкаше си го като писано яйце-поливаше го,забърсваше му листата,даже му говореше.А фикусът един такъв огромен,цял бор.И саксията и тя огромна....Фиуут и при него.
Е като не му върви на човек,не му върви.като се разлистил оня ми ти фикус,като се разклонил.Откъдето и да я гледах саксията,както и да се усуквах ,нямаше да стане моята работа.Това чудо нямаше прекрачване.
И тогава чух,че душът спира.Драснах мълниеносно към банята,избутах Доктора ,който се тутнявеше пред вратата на лелеяното помещение и нахлух вътре като малка танкова бригада,смъквайки одежди в движение.
Как един човек може да сътвори толкова много пяна,не знам!Обаче ,както бях набрала инерция,така се и понесох в бесен танц,опитвайки се хем да запазя равновесие хем да удържа фронта.Със сетни сили докопах завесата на душ кабината,която със звучно ХРРРРААААААС,се отпра почти докрай.Все пак успях без да устискам,при това без да се пребия , да приседна най-накрая на седалката и да освободя напрежението.
А Доктора ,обезспокоен от трясъците и крясъците ми(много мазно псувах тогава,вярно си е) цъфна на вратата и очите му се насълзиха:
"ЛЕЛЕ!ЗАВЕСАТА!Ама ти си голяма хала,по-кротко не можеш ли?Сега трябва да я сменям."
Ако погледите можеха да убиват,моя щеше да тръшне Докторчето на момента.
Сега ме е срам да повторя,това що избълвах тогава.Но онази думичка с "е" преобладаваше.Поне десет пъти я споменах.
А после получих главоболие.Седем вечери поред.Доктора спа на дивана.

Не питай старило,а патило.Един съвет от мен-Ако банята и тоалетната ви са на едно място,не завладявайте помещението за дълго.Щото не се знае на кой кога ще му дойде музата.Човещинка.

*Бел. авт. Това е от личните ми архиви. Беше написано и публикувано преди около две години на мястото, където започнах, но после при голямото почистване там изчезна от ефир.

Проблясъци

От край време смятам, че шофьорската книжка, която притежавам е нагледен пример за твърдението, че любовта причинява деменционални разстройства на личността. Последните са по- известни сред народонаселението като оглупяване, ошашавяне, пощуряване, откачане, замайване и др. термини, с които изобилства българския език. Аз обаче съм човек с принципи и твърдо вярвам, че „от всяко дърво свирка не става”, затова въпросния документ  кротко си отлежава в безкрайните дебри на дамската ми чанта( на всичкото отгоре и снимката е отвратителна, една такава изпулена изглеждам на нея, та няма за какво да я навирам пред погледите на хората). Не всички обаче са съвестни като мен. А от няколко дни съгражданите ми направо ще се потрошат да ми доказват, че да вземеш шофьорски кетап е по- лесно от това да идеш до тоалетната.
Завчера като се прибирах от пазарлък и си се влачех блажено отнесена, бръмченето на една кола твърде грубо ме изтръгна от медитация. Загледах се в автомобила и водачът му, който се опитваше да паркира по начин, по който дори аз не бих се пробвала, въпреки цялата ми нефелност в шофирането. Обикновено нямам навика да си говоря на глас, особено на публични места като улици и площади, но гледката на чичкото опитващ се да навре возилото между други две на площ с минимални размери направо ме вдъхнови. Миличкият беше толкова трогателен, че аз буквално изревах: "Айде сега" дряннн" ! " И ДРЯННН в колата отпред. А после, за да не сърди собственикът на онази зад него- ДРЯННН и в нея. И понеже възторженият ми призив " Айде сега дряннн!" съвпадна с преминаването ми покрай едно кафе, на чиито масички отвън вече се мъдреше малка групичка от момчета, изпитах леко неудобство от одобрителното им цвилене от последвалите събития. Даже за миг се замислих дали аз не съм предизвикала инцидента, обаче пък да не би аз да съм му дала книжката на човека.
Вчера, докато се наслаждавах на пукналата пролет от терасата с цигара в ръка имах удоволствието да се насладя на майсторското паркиране на една кифла и разигралата се след това едноактова мелодрама. За разлика от чичкото от предния ден, тя си избра достатъчно широко място, че дори и други коли нямаше наоколо. Но то пък това последното изобщо не беше изненадващо, понеже там някак си естествено се намираше автобусна спирка. А майсторката хакна пежото си надлъжно на тротоара така, че предницата му остана да стърчи в спирката. И дорде се изсули изотвътре ненадейно цъфналият автобус № 4 взе, че я арестува. Леле как се развълнува мацката, сигурна съм, че бурното и ръкомахане в купето не беше нов танц или някакви тикове. По- интересно беше после, след като излезе и се разкрещя подир автобуса:” Ти луд ли се веееее, ко праиш тука, мама ти...” Ма ха де, питам се и аз, що ще автобус на автобусна спирка?! Тия от градския транспорт вече съвсем се разпищолиха, а- а-а-а-а-а!
Днес обаче направо се оказах искрено и лично замесена в друго шофьорско недоразумение. Бързах за среща с Поля. Така бързах, че чак се бях запенила. И държа да уточня, че аз може и да не съм велик шофьор, пък и нямам подобни претенции, но пътните знаци ги познавам отлично. Освен това дори заплес като мен за пет години може да запомни, че в началото на онази улица стои знак „ влизането забранено”. Та както вече споменах чак се бях запенила от бързане и напористо тропках по паважа, щото както винаги тротоарите бяха заети от паркирани автомобили. Изведнъж зад мен някой яростно натисна клаксон, абе стори ми се малко преди това че чух двигател на кола, ама нали улицата е затворена от тази страна, хич и не си го турих на сърце. Сега обаче яростното бибиткане леко ме стресира, още повече, че нямаше и къде точно да се дена баш в този момент. Нито младежът зад волана нито самото возило бяха силно впечатляващи, но пък упорството му да мине връз мен беше дразнещо. Явно и аз не му бях първа фаворитка, защото след като се увери, че наглостта ми е огромна и нямам никакво намерение да му освободя трасето, се показа през прозореца и се обърна към мен с оная четирибуквена дума, която може да се напише с четири правописни грешки.
- Ей, овцо, за теб тротоари няма ли, ма?
Ако има нещо, което да ненавиждам, то това е да ми говорят на „ ма”. Направо ми бъркат в онова място дето служи за сядане. И почти винаги ме докарва до пощръкляване. Както и в този случай.
- Има. Ама повече ме кефи да вървя по улицата. А на теб кой ти даде книжката, да ида да му кажа да си забърше гъза с дипломата си?
- Ма разкрай се, мааааа- продължи да напъва младежът- пътя е за коли, не за костенурки като теб.
- Няма!- винаги съм се гордяла с ината си- Ти знака „влизането забранено” не го ли видя? А? Ми иди на очен лекар тогава! И да знаеш, че освен знака, аз видях и номера ти.
Защо на този гений му хрумна да прави обратен завой не съм много сигурна, но пък ентусиазма, с който забърса една ограда беше направо възхитителен. 

Стигат ми толкова проблясъци за днес.

Есента на 1969

Есента на 1969 година тъкмо ме бяха приели студентка специалност „клиничен лаборант” в ПМИ гр. Пловдив, по- известен като „ Мара Малеева”... Че беше есен, беше. Че ме бяха приели в тази специалности в това учебно заведение, бяха. Само дето не беше 1969 година, а малко по- късно, но понеже историята и много сериозна и драматична, ми се щеше да звуча някак по-авторитетно, пък и какво значение имат тук година- две.

Хубави времена бяха, весели и безгрижни. Тогава минах от една кутия цигари за три месеца на три кутии за ден. С едно такова трепетно умиление си спомням за часовете по латински, когато двамата с Дифтонга кротко си хортувахме на този език, а останалите от групата блажено блееха баирите.

Сещам се и за онова упражнение по микробиология, когато Маргото се наведе да вдигне от земята йозе- бримката, която изтърва и тогава прясно накъдрените й коси лумнаха като викингска клада, понеже забърса с тях запалената спиртна лампа. Между нас да си остане, но прическата „молодой Майкъл Джаксън” хич не и ходеше, но никой не посмя да й го каже като я видяхме как влиза в учебната лаборатория победоносно ухилена. А докато новите й къдрици се топяха с весел пукот, всички ние се суетяхме, Елито крещеше през прозореца „ Пожар, пожар!”, както е по инструктаж и тогава изведнъж от съседното помещение, досущ хвърковата чета на Бенковски долетя Мима Бомбата (милата все закъсняваше, което й навлече този прякор) и с два много точни и силни удара на ръката спаси Маргото от пълно оплешивяване.

Спомням си и доктор Манев по паразитология, който цели десет пъти ни изнесе лекцията за Trichinella spiralis, завалата съвсем беше взел дал и посред зима се домъкна със сламена шапка и сандали на краката, но пък здраво ни тормозеше с пустия цикъл на развитие на маларията. 
- Колежке, от къде сте?
- От Бургас.
- Там вашия район беше изгорял от малария. През 1956 с една моторетка колко обикалях Малкотърновските села... Абе я ми разкажете за маларийния плазмодий!

Историята, която следва обаче няма нищо общо с безгрижния студентски живот, макар че в известна степен е свързана с микробиологията. В института освен нас бъдещите медицински кадри се размотаваха и една голяма тайфа субекти със задграничен произход, най- вече от Гърция, Пакистан, Афганистан и Либия, дошли да изучават медицина в наш`та мила татковина. За целта се налагаше да усвоят тънкостите на родната реч, което се случваше именно на последния етаж в ПМИ. Най-добре си спомням Ставрос от Кипър, който така и не проговори български като хората, но все повтаряше” Маляка, маляка”. Спъне се по коридора - „Маляка”, излиза от час - „Маляка”, вземе си кафе - „Mаляка”. Другият, който ми се е запечатал в съзнанието е Кудус от Пакистан. Беше си харесал една моя дружка, Ела от Г. Д. Хубавка македонка с бяла като мляко кожа и закръглена като табуретка. А Кудус беше един такъв дребничък и черен като хлебарка и почти толкова нахален. Беше ни научил програмата и току ни причакваше пред аудиторията, позиционираше се пред Ела и:
- Искаш дойдем с теби да изпийм по един тютюн?
Разлюби я две- три седмици по- късно, когато се появи нова гъркиня, която имаше поне 20 кила повече достойнства от Елито.

Тогава всички живеехме по квартири, понеже общежитието, с което разполагаше нашето учебно заведение беше в ремонт. Още се носеха легенди за грандиозните купони, вихрили се из общежитието. Не че нашите оставаха по-назад, но аз с глупости не се занимавах, понеже бях отишла да се образовам. Добре, че мама никога не научи за онзи запой, когато... Но пък не това е тема на повествованието сега.

Всъщност аз вече забравих и каква беше темата, обаче се сещам за една история, която ни разказа доктор Лалева, която ни преподаваше микробиология. Настоящата лекция беше за технологията на приготвяне на различните агарови среди, върху които се правеха посявките на взетия за изследване материал. Записвахме рецепти в несвяст, доктор Лалева ги бълваше една след друга, а аз вече си мислех, че съм на курс по готварство, а не на лекция по микробиология. То не бяха варене на кокали, прецеждане на бульони и бъркане на бавен огън. Честно казано, толкова много ми се пушеше и пиеше кафе, че различните месопептонни и други агари твърде слабо ме вълнуваха. И тогава стигнахме до кръвния агар, за който се оказа, че се изисквала прясна овнешка кръв. Не знам защо първоначално реших, че тия овни трябва да ги колим, но доктор Лалева беше вряла и кипяла в образоването на такива като нас, затова веднага ни успокои:
- Всъщност, ние кръвния агар го взимаме готов от ВМИ-то, понеже нямаме овен. До преди година- две си го приготвяхме сами, но с Ганчо, нашия коч се случи малка злополука. Отглеждахме го в близост до общежитието, където живееха доста араби, бъдещи студенти по медицина. Хубав овен беше Ганчо, един такъв беличък, тлъстичък, добре го гледахме и хранехме, защото когато ни трябваше прясна кръв, му източвахме по малко. Истински галеник на съдбата, служещ на науката. Обаче един ден осъмнахме без Ганчо. Така и не го открихме, от него остана само хлопката. Из цялото общежитие дни наред се разнасяше миризма на овнешки курбан, а накрая все пак разбрахме какво се е случило. Гладни времена бяха, криза... и понеже арабските студенти не могли да намерят овнешко по магазините за Курбан байрама, принесли в жертва наш Ганчо. Поне три дни празнуваха с него. Затова сега взимаме готов кръвен агар от медицинската академия, те техния овен успяха да си го овардят.

Ето такива неща се случваха през онази далечна есен на 1969 година. Сещам се и за една друга история, ама тя съвсем нищо общо няма с науката.

*Историята я публикувах преди малко повече от месец на друго място, но някак много сиротно ми стои блогчето само с онова мързеливото, а новите ми неща още не са готови.

Мързеливо

Мързи ме, но все пак е време да се разпиша за първи път в новия си блог. Защото както е казал мъдрецът- Блогът служи, за да се пише в него, а не да виси празен.

Не е като да нямам идеи, просто писателският ми ентусиазъм нещо е излязъл в отпуск. В последно време непрекъснато ми се случва дорде усетя познатия творчески гъдел и огромният ми мързел да го задуши в зародиш. И  се разминавам само с гъдела.

Обаче скоро ще се стегна и ще го запукам тоя блог, както аз си знам.