Професия леля

Да си родител несъмнено е сложно, но да си леля си е направо изкуство. Да си леля означава, че трябва да притежаваш паранормални и свръхестествени възможности като:
• Да разрешаваш това, на което майките казват не;
• Да откриваш подаръци от типа на военни линейки, преброждайки цял един град, когато на пазара има само обикновени и разни продавачки се опитват да ти пробутат обикновена военна полицейска кола, наместо търсеното возило;
• Да намираш във V box- a клипчета на Спайдърмен и неговите приятели, които поразяват Отровата;
• Да се превърнеш в малка филмова фабрика и за три часа да свалиш всички серии на същия този Спайдърмен с БГ аудио и да ги запишеш на дискове.
• Да слагаш кръстчета на ухапванията от комар, така че веднага да спре да сърби.
Изобщо мога да изпиша още поне три страници с уменията, които трябва да притежава всяка една уважаваща себе си леля.
След кратко, но ползотворно боледуване( неколкоктратно вдигане на температура от 40 градуса, увиване в мокри чаршафи, търчане до аптеката, шашкане на лели и баби), наш Гого отново възвърна предишните си възможности.То възстановяването започна още в неделя, когато се заех да приготвя на дребния пилешка супичка и не мръднах от котлона в продължение на три часа,а баба предвидливо се отправи на пазарлък, за да не превиши още преди обяд дневната си доза от Ксанакс. Държа да подчертая, че през тези три часа не се занимавах само с пилешка супа. Междувременно получих поръчка и за омлетче със сиренце и палачинки със шоколад. Ако не бях секнала творческите пориви на любимия си племенник сигурно още щях да се въртя около котлона и да кулинарствам.
Втортата индикация, че здравето на Гого се подобрява бе подновяването на сутрешните му визитации в тоалетната, докато аз осъществявах сутрешното си освобождаване от напрежението. Този път направо се зарадвах, когато малкия терорист цъфна с въпроса: „ Лельооо, какво правиш?”. Естествено в такъв момент и аз като всички хора не мога да говоря с нормален глас, тъй като вниманието и усилията ми са насочени в друга насока, което моментално доведе до следващия въпрос:” Лельооо, защо гласът ти е такъв?”. Последва предложение:”Лельооо, искаш ли да ти изпея песен?” и без да дочака съгласието ми запя. Този път песента беше по негов избор, макар че обикновено ме пита за музикалното ми предпочитание. Веднъж дори получих предложение да ми изпее химна, но аз набързо го спрях, защото мястото и времето не бяха подходящи. След това го оставих добре въоръжен с автомат и каска да варди баба си, докато аз съм на работа.
Няма да казвам, че като се прибрах ги сварих сърдити и двамата, понеже те много скоро след това си простиха и отново се обичаха, но така е в семействата- редуват се скандали и сдобрявания.
Във вторник детето вече беше в пълна кондиция и се домъкна в стаята ми половин час преди тирилинкането на алармата, повдигна ми клепача и като се убеди, че не симулирам ме потупа по ръката:” Спинкай, лельо, спинкай!”
И ето ни двамата във вторник следобед, понесли футболната топка се отправихме към морската, че да порита малко детето и да изразходи поне част от излишната енергия, която пък никак не ни е малко. Едва що завихме зад блока и Гого ме дръпна:
- Лельо, имам проблем. Ака ми се.
- Ами тогава да се връщаме- в крайна сметка има неща, които дори една леля не може да направи.
На Гого обаче не му се понрави идеята едва що излязъл да се връща в къщи и затова реши:” Ще стискам!”.
След десетина минутки леля кротко беше поседнала на една пейчица, а любимият и „ отровен фъстък” риташе топка в захлас, забравил за всякакви естествени нужди. След половин час обаче заниманието му омръзна и се отправихме към люлките. Там лелиният хубавец набързо си намери обожателка и завърза приятелски разговор с една руса госпожица и надълго и нашироко и разказва за някаква игра, а тя го гледаше с възхищение в сините очи. И докато леля се чудеше дали да не си вземе едно кафенце от близкото капанче, изведнъж Гого се позиционира пред нея и:
- Лельо, проблема пак се появи. Ама сега малко е голям.
Огледах се почти панически- наоколо трева, люлки, катерушки, два- три мижави храста и нито една тоалетна. Ами сега?! Грабнах племенника за ръка и го помъкнах към нас. Пък и какво ли друго ми оставаше- няма да си демонстрираме способностите пред хората я. Имам бегли спомени, че почти се хвърлих пред една кола на пешеходната пътека, за да можем да пресечем, а после взехме малкото оставащо ни разстояние бегом. За капак ключа на входната врата заяде, но в крайна сметка успяхме да стигнем до родното гнездо без никакви поражения по Гоговите гащи. 
Не е лесно да си леля. Абе, направо си е професия.