Есента на 1969

Есента на 1969 година тъкмо ме бяха приели студентка специалност „клиничен лаборант” в ПМИ гр. Пловдив, по- известен като „ Мара Малеева”... Че беше есен, беше. Че ме бяха приели в тази специалности в това учебно заведение, бяха. Само дето не беше 1969 година, а малко по- късно, но понеже историята и много сериозна и драматична, ми се щеше да звуча някак по-авторитетно, пък и какво значение имат тук година- две.

Хубави времена бяха, весели и безгрижни. Тогава минах от една кутия цигари за три месеца на три кутии за ден. С едно такова трепетно умиление си спомням за часовете по латински, когато двамата с Дифтонга кротко си хортувахме на този език, а останалите от групата блажено блееха баирите.

Сещам се и за онова упражнение по микробиология, когато Маргото се наведе да вдигне от земята йозе- бримката, която изтърва и тогава прясно накъдрените й коси лумнаха като викингска клада, понеже забърса с тях запалената спиртна лампа. Между нас да си остане, но прическата „молодой Майкъл Джаксън” хич не и ходеше, но никой не посмя да й го каже като я видяхме как влиза в учебната лаборатория победоносно ухилена. А докато новите й къдрици се топяха с весел пукот, всички ние се суетяхме, Елито крещеше през прозореца „ Пожар, пожар!”, както е по инструктаж и тогава изведнъж от съседното помещение, досущ хвърковата чета на Бенковски долетя Мима Бомбата (милата все закъсняваше, което й навлече този прякор) и с два много точни и силни удара на ръката спаси Маргото от пълно оплешивяване.

Спомням си и доктор Манев по паразитология, който цели десет пъти ни изнесе лекцията за Trichinella spiralis, завалата съвсем беше взел дал и посред зима се домъкна със сламена шапка и сандали на краката, но пък здраво ни тормозеше с пустия цикъл на развитие на маларията. 
- Колежке, от къде сте?
- От Бургас.
- Там вашия район беше изгорял от малария. През 1956 с една моторетка колко обикалях Малкотърновските села... Абе я ми разкажете за маларийния плазмодий!

Историята, която следва обаче няма нищо общо с безгрижния студентски живот, макар че в известна степен е свързана с микробиологията. В института освен нас бъдещите медицински кадри се размотаваха и една голяма тайфа субекти със задграничен произход, най- вече от Гърция, Пакистан, Афганистан и Либия, дошли да изучават медицина в наш`та мила татковина. За целта се налагаше да усвоят тънкостите на родната реч, което се случваше именно на последния етаж в ПМИ. Най-добре си спомням Ставрос от Кипър, който така и не проговори български като хората, но все повтаряше” Маляка, маляка”. Спъне се по коридора - „Маляка”, излиза от час - „Маляка”, вземе си кафе - „Mаляка”. Другият, който ми се е запечатал в съзнанието е Кудус от Пакистан. Беше си харесал една моя дружка, Ела от Г. Д. Хубавка македонка с бяла като мляко кожа и закръглена като табуретка. А Кудус беше един такъв дребничък и черен като хлебарка и почти толкова нахален. Беше ни научил програмата и току ни причакваше пред аудиторията, позиционираше се пред Ела и:
- Искаш дойдем с теби да изпийм по един тютюн?
Разлюби я две- три седмици по- късно, когато се появи нова гъркиня, която имаше поне 20 кила повече достойнства от Елито.

Тогава всички живеехме по квартири, понеже общежитието, с което разполагаше нашето учебно заведение беше в ремонт. Още се носеха легенди за грандиозните купони, вихрили се из общежитието. Не че нашите оставаха по-назад, но аз с глупости не се занимавах, понеже бях отишла да се образовам. Добре, че мама никога не научи за онзи запой, когато... Но пък не това е тема на повествованието сега.

Всъщност аз вече забравих и каква беше темата, обаче се сещам за една история, която ни разказа доктор Лалева, която ни преподаваше микробиология. Настоящата лекция беше за технологията на приготвяне на различните агарови среди, върху които се правеха посявките на взетия за изследване материал. Записвахме рецепти в несвяст, доктор Лалева ги бълваше една след друга, а аз вече си мислех, че съм на курс по готварство, а не на лекция по микробиология. То не бяха варене на кокали, прецеждане на бульони и бъркане на бавен огън. Честно казано, толкова много ми се пушеше и пиеше кафе, че различните месопептонни и други агари твърде слабо ме вълнуваха. И тогава стигнахме до кръвния агар, за който се оказа, че се изисквала прясна овнешка кръв. Не знам защо първоначално реших, че тия овни трябва да ги колим, но доктор Лалева беше вряла и кипяла в образоването на такива като нас, затова веднага ни успокои:
- Всъщност, ние кръвния агар го взимаме готов от ВМИ-то, понеже нямаме овен. До преди година- две си го приготвяхме сами, но с Ганчо, нашия коч се случи малка злополука. Отглеждахме го в близост до общежитието, където живееха доста араби, бъдещи студенти по медицина. Хубав овен беше Ганчо, един такъв беличък, тлъстичък, добре го гледахме и хранехме, защото когато ни трябваше прясна кръв, му източвахме по малко. Истински галеник на съдбата, служещ на науката. Обаче един ден осъмнахме без Ганчо. Така и не го открихме, от него остана само хлопката. Из цялото общежитие дни наред се разнасяше миризма на овнешки курбан, а накрая все пак разбрахме какво се е случило. Гладни времена бяха, криза... и понеже арабските студенти не могли да намерят овнешко по магазините за Курбан байрама, принесли в жертва наш Ганчо. Поне три дни празнуваха с него. Затова сега взимаме готов кръвен агар от медицинската академия, те техния овен успяха да си го овардят.

Ето такива неща се случваха през онази далечна есен на 1969 година. Сещам се и за една друга история, ама тя съвсем нищо общо няма с науката.

*Историята я публикувах преди малко повече от месец на друго място, но някак много сиротно ми стои блогчето само с онова мързеливото, а новите ми неща още не са готови.