Проблясъци

От край време смятам, че шофьорската книжка, която притежавам е нагледен пример за твърдението, че любовта причинява деменционални разстройства на личността. Последните са по- известни сред народонаселението като оглупяване, ошашавяне, пощуряване, откачане, замайване и др. термини, с които изобилства българския език. Аз обаче съм човек с принципи и твърдо вярвам, че „от всяко дърво свирка не става”, затова въпросния документ  кротко си отлежава в безкрайните дебри на дамската ми чанта( на всичкото отгоре и снимката е отвратителна, една такава изпулена изглеждам на нея, та няма за какво да я навирам пред погледите на хората). Не всички обаче са съвестни като мен. А от няколко дни съгражданите ми направо ще се потрошат да ми доказват, че да вземеш шофьорски кетап е по- лесно от това да идеш до тоалетната.
Завчера като се прибирах от пазарлък и си се влачех блажено отнесена, бръмченето на една кола твърде грубо ме изтръгна от медитация. Загледах се в автомобила и водачът му, който се опитваше да паркира по начин, по който дори аз не бих се пробвала, въпреки цялата ми нефелност в шофирането. Обикновено нямам навика да си говоря на глас, особено на публични места като улици и площади, но гледката на чичкото опитващ се да навре возилото между други две на площ с минимални размери направо ме вдъхнови. Миличкият беше толкова трогателен, че аз буквално изревах: "Айде сега" дряннн" ! " И ДРЯННН в колата отпред. А после, за да не сърди собственикът на онази зад него- ДРЯННН и в нея. И понеже възторженият ми призив " Айде сега дряннн!" съвпадна с преминаването ми покрай едно кафе, на чиито масички отвън вече се мъдреше малка групичка от момчета, изпитах леко неудобство от одобрителното им цвилене от последвалите събития. Даже за миг се замислих дали аз не съм предизвикала инцидента, обаче пък да не би аз да съм му дала книжката на човека.
Вчера, докато се наслаждавах на пукналата пролет от терасата с цигара в ръка имах удоволствието да се насладя на майсторското паркиране на една кифла и разигралата се след това едноактова мелодрама. За разлика от чичкото от предния ден, тя си избра достатъчно широко място, че дори и други коли нямаше наоколо. Но то пък това последното изобщо не беше изненадващо, понеже там някак си естествено се намираше автобусна спирка. А майсторката хакна пежото си надлъжно на тротоара така, че предницата му остана да стърчи в спирката. И дорде се изсули изотвътре ненадейно цъфналият автобус № 4 взе, че я арестува. Леле как се развълнува мацката, сигурна съм, че бурното и ръкомахане в купето не беше нов танц или някакви тикове. По- интересно беше после, след като излезе и се разкрещя подир автобуса:” Ти луд ли се веееее, ко праиш тука, мама ти...” Ма ха де, питам се и аз, що ще автобус на автобусна спирка?! Тия от градския транспорт вече съвсем се разпищолиха, а- а-а-а-а-а!
Днес обаче направо се оказах искрено и лично замесена в друго шофьорско недоразумение. Бързах за среща с Поля. Така бързах, че чак се бях запенила. И държа да уточня, че аз може и да не съм велик шофьор, пък и нямам подобни претенции, но пътните знаци ги познавам отлично. Освен това дори заплес като мен за пет години може да запомни, че в началото на онази улица стои знак „ влизането забранено”. Та както вече споменах чак се бях запенила от бързане и напористо тропках по паважа, щото както винаги тротоарите бяха заети от паркирани автомобили. Изведнъж зад мен някой яростно натисна клаксон, абе стори ми се малко преди това че чух двигател на кола, ама нали улицата е затворена от тази страна, хич и не си го турих на сърце. Сега обаче яростното бибиткане леко ме стресира, още повече, че нямаше и къде точно да се дена баш в този момент. Нито младежът зад волана нито самото возило бяха силно впечатляващи, но пък упорството му да мине връз мен беше дразнещо. Явно и аз не му бях първа фаворитка, защото след като се увери, че наглостта ми е огромна и нямам никакво намерение да му освободя трасето, се показа през прозореца и се обърна към мен с оная четирибуквена дума, която може да се напише с четири правописни грешки.
- Ей, овцо, за теб тротоари няма ли, ма?
Ако има нещо, което да ненавиждам, то това е да ми говорят на „ ма”. Направо ми бъркат в онова място дето служи за сядане. И почти винаги ме докарва до пощръкляване. Както и в този случай.
- Има. Ама повече ме кефи да вървя по улицата. А на теб кой ти даде книжката, да ида да му кажа да си забърше гъза с дипломата си?
- Ма разкрай се, мааааа- продължи да напъва младежът- пътя е за коли, не за костенурки като теб.
- Няма!- винаги съм се гордяла с ината си- Ти знака „влизането забранено” не го ли видя? А? Ми иди на очен лекар тогава! И да знаеш, че освен знака, аз видях и номера ти.
Защо на този гений му хрумна да прави обратен завой не съм много сигурна, но пък ентусиазма, с който забърса една ограда беше направо възхитителен. 

Стигат ми толкова проблясъци за днес.