Моята борба

Така се случи, че миналата седмица с умиление си припомних как допреди година всяка сутрин се носех в умерен тръс из морската градина с цел поддържане на кондиция, дух и тяло. Една вечер, докато се ровех из гардероба си, открих завряна на дъното късата си кожена пола. " Ето- викам си- утре ще се барна с нея и новото поло.” Нахлузих се в дрехите, но тъй като гледката в огледалото не ме ентусиазира особено, тръгнах да се изхлузвам. И тогава се оказах заклещена. В тая пуста пола. Не знам какви природни закони бях нарушила с обличането и, но те оказаха пълна съпротива при обратния процес. „Като не щеш отдолу, ще излезеш отгоре!” се заканих и ... още по- зле. Тъкмо си мислех, че ще се наложи хирургическо отстраняване на персоната ми от полата, когато в борбата се включи и мама и с дружни усилия успяхме. Изпитвам основателна неприязън към кантара, обаче този път се качих. След, което намалих припасите и от антистенокардин с цели три хапа. Ужас! Ама ужас!
Винаги съм вярвала в пръста на съдбата. На другия ден имахме уговорка с Поли за кафе и от дума на дума и разказах за страховитата си битка с кожената пола. А тя, нали е мило и отзивчиво другарче ме покани да ходя с нея на гимнастика. Два пъти седмично по два часа. Странно съчетание на йога, каланетика и тае бо, обаче давало страхотни резултати. „ Там съм- рекох- Води ме!”
По този повод вчера цял ден размъквах с мен торбата с анцунга и маратонките и точно в седем цъфнах росна- прясна на уреченото място. А групичката малка, симпатични хорица, приятна музичка... почти като курорт. Че като се почнаха едни усукваници, едни извиваници, едни чудесии... Инквизицията ряпа да яде!
Първо правихме дихателни упражнения. То не бе дишане с долната част, средната част, горната част; задържане на дъха до 30, 40 и незнамколко си още. По едно време си мислех дали не се пробвам да дишам тайно през г... щото липсата на кислород не ми се отразява добре. Обаче гледам всички се държат и ме досрамя да се срина като зряла круша на земята, та се възпрях .
А средновековните мъчения продължиха. Последваха т. наречените разтягащи упражнения. Е не! Най- лесното беше онова, при което трябваше да си опъна ръцете зад гърба, да ги хвана и да започна да си движа само раменете нагоре – надолу. Другите просто не подлежат на описание...
Искрено се зарадвах, когато ни накараха да си вземем по една постелка и да полегнем на нея. Разгеле.
Разгеле, ама друг път!
„ Сега – казва баш- мъчителката- както сте легнали по гръб , си хванете глезените!”
„ Шиу, как ще стане тоя номер, бе жена? Аз да не съм от гума? Изобщо не мога да стигна до тях камо ли да ги хвана!”
„ Можеш, скъпа, можеш! Хвани си анцунга и ги издърпай.”
Докопах ги, но никога не съм изпитвала такава болка. „ Само- едва успях да проговоря- не ми казвай , че ще трябва да ги пусна, щото аз от тая поза вече не мога да мръдна. Оставам си така завинаги.”
Сега като се сещам, студена пот ми избива по челото. За последвалите подвизи на моето тяло не искам и не мога да говоря.
После лежахме и по корем. И пак се огъхвахме. Че искаха и да се люлеем. Ама на мен гърдите малко ми пречеха. Не физически упражнения, живи извращения си бяха това. Не знам как оцелях!
Целият този тормоз продължи два часа. Когато тръгнах да си ходя, почти лазех до нас. Едва не разцелувах прага на бащиния дом от радост, че съм се прибрала.
А днес събирам сили, защото утре пак съм там. Дано да ме боли по- малко!

* Това произведение е на година и половина, но поради злощастно стечение на обстоятелствата отново се оказва актуално:).

Болката на чичо Станчо

Кафенето се изпълни с шум, цигарен дим, а след малко и с алкохолни изпрарения.
Определението кафене се явяваше твърде щедро за полутъмното помещение, чиито отровно сини стени бяха накичени с плакати на Лепа Брена, Весна Змиянац и Цеца Величкович. Ролята на тези шедьоври беше двояка- първо: въпросните дами бяха любимки на съдържателя Димо Бръшляна и той обичаше да си ги гледа и слуша; и второ: техните образи скриваха избилите тук- там петна по мазилката. Мръсните прозорци бяха маскирани с още по- мръсни дантелени пердета, за които белия цвят бе само далечен спомен от младостта. Десетината паянтови масички бяха покрити с лекьосани покривки в цвят бивше екрю. Зад бара редовно киснеше гордият собственик Димо Бръшляна и жвакаше поредната дъвка.. На цялата тази обстановка много повече подхождаше терминът „хоремаг”, но когато преди пет години Бръшляна взе помещението под наем от Селкоопа, първата му работа бе да лепне над вратата табела „ Кафене ЕлДорадо” и ако някой наречеше заведението му по друг начин, си навличаше кръвната му ненавист и мигом се превръщаше в персона нон- грата. А Димчо, ако и да беше с чепат характер, имаше едно много ценно качество- не кръщаваше питиетата и сервираше само качествен алкохол.
Днес кафене „ЕлДорадо” буквално се пукаше по шевовете. Даньо Циганката, наречен така заради любовта си към едноименния микс от мастика и ракия, празнуваше рожден ден и се беше запил от сабайлен. Почти всички мъже в селото се извървяха да го поздравяват и да пийнат за негово здраве, че Данчо беше важен човек, зоотехник. Само кмета и доктора го изпреварваха по първенство. Верно, че веднъж тъй се беше насмукал още по обед, че забрави да запре в станока кобилката на Делчо Черния и тъкмо се наведе да види защо бере копитото й, тя така го изчеластри в челото, та го прескимбичи три пъти. Освести се чак след час, три недели не знаеше на кой свят се намира и се прости с три зъба, но това само му вдигна реномето сред народа. „Малцина са тия дето ще оцелеят след такъв къч”- шушнеха със страхопочитание хората. Другият му по- известен подвиг, бе как след тридневен запой в съседното село, Даньо тръгна да лекува маститната крава на най- добрия си приятел Станчо, влезе в обора и вместо при нея, приклекна до бика, хвана го за мадурите и взе да ги масажира и опипва... А когато добичето се изцвръца в лицето му, се обърна към приятеля си и рече:
- Ка`ший маститна а, глей ка ма опръска?! Чей мазно и млякото, само за сирене и кашкавал.
Обаче пък харен човек беше Даньо, душица. Отзоваваше се по всяко време на денонощието и изчакваше за парите.
Днес мъжете идваха и си отиваха от кафене „ЕлДорадо”, постоянно присъствие имаха само двамата авери. Чичо Станчо по принцип не пиеше много, но сега имаше повод и му отпусна края. Все пак най- добрият му приятел чукваше 48 лазарника. В четири следобед очите на Станчо вече светеха и завалваше приказка, а Даньо, който поначало обичаше да си попийва, мяташе „циганките” бързо и методично като състезател. В девет и трийсет вечерта и двамата се бяха нацепили като буков паркет. Докато рожденника съсредоточено се опитваше да излее поредната доза в гърлото си наместо във врата си, чичо Станчо отчаяно гонеше с вилица едно хлъзгаво парче домат в чинията. Димчо Бръшляна метна един поглед на наплютия от мухи стенен часовник, спря касетофона, от който лееше трели Весна и загаси осветлението зад бара.
- А, Штаншо,- изфъфли Даньо- то ша мръкна а.
Станчо, който се беше отказал от неравната битка с домата го погледна почти разбиращо, озърна се и изломоти:
- Чи и звезди няаа. Ш`вали!
Бръшляна преметна за последно дъвката из устата си, изплю я мощно директно в коша и рече:
- Хайде момчета! Затварям, че мач ще дават. Ходете си в къщи да се наспите, бая сръбнахте днес. Данка, честито още веднъж!
После леко ги избута навън, превъртя два пъти ключа и удари катинарчето, като не забрави да го провери дали се е закатанчило хубаво. Сетне пъхна ръце в джобовете, засвирука си тоталния хит „Кукавица” и пое към къщи.
Станчо и Данчо останаха пред затвореното заведение и взеха да се оглеждат, олюлявяйки се.
- А- пръв провлачи рожденника- то май ней оше толку къшно. Ко ши проим шя?
- Аааз викам- поде дружката му- да земииим, да идииим у наас и да про`ълж`м. Имам две шишеата от онаа, двойнуприпеканаата сливовиса, дет е без заар и не боли глава от нея.
Чул това предложение, Данчо се разхълца от умиление( той поначало си падаше чувствителна душа, а поетия алкохол направо го окриляваше), прегърна приятеля си и му залепи две мазни целувки по бузите. После двамата тръгнаха- чичо Станчо ситнеше по три бързи крачки напред и после една назад, а Данчо като човек с повече опит ходеше с добре отработена моряшка походка, премитайки улицата от единия до другия край на зиг- заг. Гравитацията пребори първо Станчо, който направи опит да прескочи една локва, не умери и се пльосна право в центъра й. Данчо се спусна като орлица- майка да го вдигне, но наместо това кацна в скута на падналия и започна да псува. Изправянето във вертикална позиция се оказа трудна задача и за двамата. Накрая Станчо пролази до близкия стълб и ползвайки го за опора успя да се надигне. На свой ред Даньо последва светлия му пример и също застана на два крака, макар и доста несигурно.
- Станчо,- чу се глас от мрачовината вдясно- ти ли си бре? Кога успе да се насмучеш тъй?
Запитаният подскочи от уплах и насмалко пак да падне, но успя да се хване на време за стълба и се озърна. Едва успя да различи дребния силует, поседнал на пейката до близката къща.
- Ъх, како Маре`а, изкара ми акъла! Що седиш тъй като караконджул в тъмното?
- Караконджул е майка ти- сопна му се бабката- Ма си се докарааааал, същи мискинин. И тъй при Сия ще идеш?! Срама нямаш, ей!
- Ши на теб ко тий?- намеси се Данчо-, да няма да доди при теб? Ма ха!
- Тъй то- продължи да мърмори баба Мара и се надигна от пейката- като се водиш с тоз марок- пияндурник, нищо хубу няма да напрайш. Хуууу, язък ти за добрата жена. Лешпери с лешперите.
Докато се усетят да отговорят и се прибра. Първи се окопити зоотехника:
- Майни я таж дърта кукаржа, жлобна. Да я шкачат манафите дано!
Дълъг и труден се оказа пътя на двамцата към Станчовия дом, осеян с твърде много бабуни и локви. Падаха, ставаха, влачеха се като войници из окопите, но мисълта за „двойноприпеканата сливовица без заар” ги окриляваше.
Лошият късмет ги застигна досами Станчовата къща. Цяла седмица вече там зееше огромен ров, изкопан от Матьо комшията. Оная „луда крава” Желка, жена му се беше втелясала за вътрешен клозет и баня и сума ти и време пили на главата на Матко, който накрая не удържа и сдаде фронта. Добре че, Сия не беше от ония женоря, дето вирват крак по всяко нововъведение, щото на Станчо хич не му беше до ремонти из къщи.
Двамата вече усещаха вкуса на сливовицата, когато изведнъж паважа изчезна изпод тях и земята сякаш се отвори и ги погълна. Данчо се строполи без да каже гък, ей тъй на се срина и изчезна. Станчо, който при едно от предишните падания се беше хласнал по челото и леко се беше поосеферил, успя да изграчи и последва другаря си в зейналата черна паст.
Събуди го воят на Сия.
- Ох, Стане, Станееееееее! Стане! На кого ме оставяш бре Станеееее- усукваше тя- Диша ли, докторе, струва ми се умрял?
Станчо колебливо отвори очи и срещна облещените бели стени на амбулаторията. Лежеше на една от двете изтръмбушени кушетки и всичко го болеше.
- Нищо му няма, како Сийо- долетя гласа на доктора- Само си е счупил десния крак и се е понатъртил.
И понеже Сия отново изви глас като оплаквачка, побърза да я успокои:
- Можеше и по-зле да бъде. Ама пияният и Господ го пази.
Станчо извъртя глава по посока на гласовете. Пръв зърна пробуждането му Данчо. Главата му беше бинтована, а джуката разбита, но иначе изглеждаше добре и почти свеж.
- Станчо,- зарадвано скокна Циганката- братко, жув си уа!
Станчо примигна от внезапната болка и промълви с пресъхнали уста:
- Докторе бе, гаче ли имам дупка в главата. Много ме боли. И дупка на ръката имам и ощ` ина на другата ръка. И дупка на крака. Боли, бе доктореееееее, боли. Целият съм в дупки.
Доктора го погледна мъдро, почеса се по брадата и рече:
- Ех, чичо Станчо, ще траеш! То и аз имам дупка на гъза, но не се оплаквам!

Мъката на чичо Станчо

Чичо Станчо вдигна просълзени очи към небето. Напуканите му устни се раздвижиха и отрониха беззвучно „Защо, защо?”. Една самотна сълза се откъсна от външния ъгъл на дясното му око и бавно запълзя надолу.
…
Всичко започна преди седмица, на рождения ден на свата Кольо. Тя, сватята винаги е била лоша готвачка, но този път беше надминала себе си.
Изглежда беше изтървала оцета в картофената салата, защото при всеки залък от нея, едното око на Станчо само се затваряше, а няколкото останали му по темето, косъма щръкваха като котешки куйруци. От киселока езикът му започна да се гърчи и дори благата ракия на сватанака не можа да спаси положението.
Последваха печени пилешки кълки, чиято кожа беше почти кремирана, а месото бе сухо и твърдо като 10- годишна пастърма.
Оризът, който сватята сервира за гарнитураимаше вид и вкус на туткал. Докато го гълташе бързо без да дъвче, Станчо си помисли, че когато наесен тръгне да сменя тапетите в лятната кухня, може да помоли Гинка да му забърка две- три кофи от ориза си. Хем ще държи здраво хем по- евтино ще му излезе.
От всичко на масата за ядене ставаха само студените мезета, ама то защото бяха купени от бакалията.
С десерта обаче не изкараха такъв късмет. Сватята беше направила торта, която приличаше на купчина тор, а вкусът и не се подаваше на описание и сравнение….
Станчо бе тертиплия човек. Всяка сутрин ставаше точно в 5 и 30, издояваше кравичката и изриваше обора. После пускаше овцете в малкото дворче, отдето към 7 ги забираше пастира, мяташе зърно на кокошките, проверяваше полозите за яйца и отиваше при кочината на Руска. Почесваше свинката зад ушите, изчистваше и и туряше помийка в копанката. Най- отподир идеше ред на Мурджо. Откачаше го от синджира, да потича хайванчето, па му сменяше водата и му надробяваше попарка с хлебец и суроватка. Сетне грабваше тенджерката с надоеното мляко и кошничката с топлите още яйчица и се прибираше у дома. Там Сийка, жена му вече беше оттърчала до РЕП-а за вестник, опържила филийки и мекици и току сваляше джезвето с гъсто, ароматно кафе от котлона. Наливаше му от горещата напитка в неговата чашка и му подаваше вестника. Така стиснал пресата под мишница, с чашката и папироските Станчо се затваряше в клозета. Следващите 40 минути си бяха само негови. Четеше новините, сръбваше кафе и подръпваше с наслада от тютюнеца, облекчавайки междувременно нуждата си.
Така стана и тая сутрин. С една малка подробност. Нуждата така и не го напъна. Обикновено стигаха три цигари и едва що докарал до пета страница, но днес дори след четвъртата цигара и шеста страница нямаше нишан. Запали пета, но всуе…
Притесни се Станчо. Всяко леко отклонение от всекидневното русло го поболяваше. Ето, когато щерката рече, че ще се жени и Станчо цяла седмица ходи като въртоглав и сън не го хвана. Макар че, друг на негово място щеше да се зарадва на тая вест, че тя неговата Веска малко шавлива падаше и отдавна бе овършала околните села…
Станчо остави вестника на столчето, вдигна гащи и без да ги закопчава, ей тъй, придържайки ги с ръка хукна към кухничката.
Сийке!- влетя като хала, докарвайки стрес и сърцебиене на жена си- Сипи ми още кафенце, че въджищината не ще да слазя.
Сийка вдигна с трепераща ръка филията, която изтърва от уплах при внезапния порив на мъжа си, прекръсти се и рече:
- Ух бре Станееееее, че ми изкара акъла! Кат` некой караконджул влете. И гащите ти на букаи…
- Сипяй, сипяй!- нервно притропваше той- Сипяй, че ся ши доди пастиря, а аз още не съм свършил. Зорлия ще е днес.
Сийка му наля и той отново хукна към нужника.
След още половин час Станчо се върна пребледнял и притеснен.
- Изляна ли?- попита го Сийка.
- Тц, не щя! Туй ще да е от ориза на сватята, чумата да я тръшне и да и откине сакатите ръце. Виж, питай леля Дочка за некой илач за запек, че не мож` тез отрови да ми седят у червата!
…

Добра жена беше Сийка, ем оправна и домакиня. Разшета се, разтърси се и още до час беше насъбрала цяло тесте рецепти за запек.
Първом пробва с боза. Купи две шишета от бакалията до спирката, че там стоката залежаваше повече и я тури до печката на топло да се пресече. Ама бозата не помогна.
После опитаха с топло прясно мляко с мед, но и с това не стана.
Не свършиха работа ни сушените сливи, накиснати в топла вода ни отварите от зърнастец и майчин лист. От тях само се поду още повече и му излязоха колики, ма нищо друго.
Тана, комшийката каза, че разкарвала „сухото гомно” на неин Желко, га бил мъничък с „олийце в дупето, ей тъй на му го наливах с фунийка, ама и сапунче помага”.
Олийцето се оказа бошлаф- работа, а от сапунчето на Станчо му защипа и запари на митницата, та търче като пощурел по двора и се наложи да топи дирник в лехена със студена вода.
…

На петия ден опряха до доктора. Докторът, млад човек, който още се осеферваше в местната обстановка, му предложи клизма. След горчивия опит със сапуна обаче, Станчо категорически отказа да му пъхат разни маркучи отзад. Докторът се почеса, почеса и му изписа английска сол.
Едва що се прибра Станчо загреба една „чорбаджийска” лъжица и я гаврътна набърже. После за всеки случай цапардоса още една и ги прокара с прясно мляко. Изминаха няколко часа в напразно очакване.
Като го гледаше как обикаля из къщата като ранен дзвер и пуфти, сърцето на кака Сийка се сви.
- Стане бре, що не пийнеш още две- три лъжици? Може пък за тебе повечко да трябва! То… пет дни са това, много си спекъл сигур…
Послуша я Станчо. След двайсетина минути нещо изклокочи в стомаха му, после изръмже като мотор и замре. А после звукът се повтори. И пак все по- силен и оглушителен. Погледът на Станчо светна, а Сийка се прекръсти с премежени от щастливи сълзи очи. След още двайсетина минутки мъж и скокна и хукна към клозета. Когато наскоро след туй се върна примяцал и посърнал, светлината в погледа и зачезна.
Цяла вечер червата на Станчо гъргореха, въртеше се из леглото и трещеше като гаубица. Току изтопуркваше към нужника и се завръщаше все тъй измъчен. Призори Сийка не издържа:
- Стане бре, сигур кат седнеш и го секваш? Що не пробваш тъй да се понапънеш и само да клечиш?
- Пробвах Сийке, пробвах- проплака Станчо- Ни ще! Очи не ми останаха от напъване, коленете ми треперят от клечане. Не ще! Ще се мре Сийоооооооо, ще се мре!
И се разрида с глас.
…

Чичо Станчо вдигна просълзени очи към небето. Напуканите му устни се раздвижиха и отрониха беззвучно „Защо, защо?”. Една самотна сълза се откъсна от външния ъгъл на дясното му око и бавно запълзя надолу. Той я забърса с мазолестият си пръст, въздъхна още веднъж и се запъти към доктора и неговите маркучи.

 

Професия леля

Да си родител несъмнено е сложно, но да си леля си е направо изкуство. Да си леля означава, че трябва да притежаваш паранормални и свръхестествени възможности като:
• Да разрешаваш това, на което майките казват не;
• Да откриваш подаръци от типа на военни линейки, преброждайки цял един град, когато на пазара има само обикновени и разни продавачки се опитват да ти пробутат обикновена военна полицейска кола, наместо търсеното возило;
• Да намираш във V box- a клипчета на Спайдърмен и неговите приятели, които поразяват Отровата;
• Да се превърнеш в малка филмова фабрика и за три часа да свалиш всички серии на същия този Спайдърмен с БГ аудио и да ги запишеш на дискове.
• Да слагаш кръстчета на ухапванията от комар, така че веднага да спре да сърби.
Изобщо мога да изпиша още поне три страници с уменията, които трябва да притежава всяка една уважаваща себе си леля.
След кратко, но ползотворно боледуване( неколкоктратно вдигане на температура от 40 градуса, увиване в мокри чаршафи, търчане до аптеката, шашкане на лели и баби), наш Гого отново възвърна предишните си възможности.То възстановяването започна още в неделя, когато се заех да приготвя на дребния пилешка супичка и не мръднах от котлона в продължение на три часа,а баба предвидливо се отправи на пазарлък, за да не превиши още преди обяд дневната си доза от Ксанакс. Държа да подчертая, че през тези три часа не се занимавах само с пилешка супа. Междувременно получих поръчка и за омлетче със сиренце и палачинки със шоколад. Ако не бях секнала творческите пориви на любимия си племенник сигурно още щях да се въртя около котлона и да кулинарствам.
Втортата индикация, че здравето на Гого се подобрява бе подновяването на сутрешните му визитации в тоалетната, докато аз осъществявах сутрешното си освобождаване от напрежението. Този път направо се зарадвах, когато малкия терорист цъфна с въпроса: „ Лельооо, какво правиш?”. Естествено в такъв момент и аз като всички хора не мога да говоря с нормален глас, тъй като вниманието и усилията ми са насочени в друга насока, което моментално доведе до следващия въпрос:” Лельооо, защо гласът ти е такъв?”. Последва предложение:”Лельооо, искаш ли да ти изпея песен?” и без да дочака съгласието ми запя. Този път песента беше по негов избор, макар че обикновено ме пита за музикалното ми предпочитание. Веднъж дори получих предложение да ми изпее химна, но аз набързо го спрях, защото мястото и времето не бяха подходящи. След това го оставих добре въоръжен с автомат и каска да варди баба си, докато аз съм на работа.
Няма да казвам, че като се прибрах ги сварих сърдити и двамата, понеже те много скоро след това си простиха и отново се обичаха, но така е в семействата- редуват се скандали и сдобрявания.
Във вторник детето вече беше в пълна кондиция и се домъкна в стаята ми половин час преди тирилинкането на алармата, повдигна ми клепача и като се убеди, че не симулирам ме потупа по ръката:” Спинкай, лельо, спинкай!”
И ето ни двамата във вторник следобед, понесли футболната топка се отправихме към морската, че да порита малко детето и да изразходи поне част от излишната енергия, която пък никак не ни е малко. Едва що завихме зад блока и Гого ме дръпна:
- Лельо, имам проблем. Ака ми се.
- Ами тогава да се връщаме- в крайна сметка има неща, които дори една леля не може да направи.
На Гого обаче не му се понрави идеята едва що излязъл да се връща в къщи и затова реши:” Ще стискам!”.
След десетина минутки леля кротко беше поседнала на една пейчица, а любимият и „ отровен фъстък” риташе топка в захлас, забравил за всякакви естествени нужди. След половин час обаче заниманието му омръзна и се отправихме към люлките. Там лелиният хубавец набързо си намери обожателка и завърза приятелски разговор с една руса госпожица и надълго и нашироко и разказва за някаква игра, а тя го гледаше с възхищение в сините очи. И докато леля се чудеше дали да не си вземе едно кафенце от близкото капанче, изведнъж Гого се позиционира пред нея и:
- Лельо, проблема пак се появи. Ама сега малко е голям.
Огледах се почти панически- наоколо трева, люлки, катерушки, два- три мижави храста и нито една тоалетна. Ами сега?! Грабнах племенника за ръка и го помъкнах към нас. Пък и какво ли друго ми оставаше- няма да си демонстрираме способностите пред хората я. Имам бегли спомени, че почти се хвърлих пред една кола на пешеходната пътека, за да можем да пресечем, а после взехме малкото оставащо ни разстояние бегом. За капак ключа на входната врата заяде, но в крайна сметка успяхме да стигнем до родното гнездо без никакви поражения по Гоговите гащи. 
Не е лесно да си леля. Абе, направо си е професия.