Моята борба

Така се случи, че миналата седмица с умиление си припомних как допреди година всяка сутрин се носех в умерен тръс из морската градина с цел поддържане на кондиция, дух и тяло. Една вечер, докато се ровех из гардероба си, открих завряна на дъното късата си кожена пола. " Ето- викам си- утре ще се барна с нея и новото поло.” Нахлузих се в дрехите, но тъй като гледката в огледалото не ме ентусиазира особено, тръгнах да се изхлузвам. И тогава се оказах заклещена. В тая пуста пола. Не знам какви природни закони бях нарушила с обличането и, но те оказаха пълна съпротива при обратния процес. „Като не щеш отдолу, ще излезеш отгоре!” се заканих и ... още по- зле. Тъкмо си мислех, че ще се наложи хирургическо отстраняване на персоната ми от полата, когато в борбата се включи и мама и с дружни усилия успяхме. Изпитвам основателна неприязън към кантара, обаче този път се качих. След, което намалих припасите и от антистенокардин с цели три хапа. Ужас! Ама ужас!
Винаги съм вярвала в пръста на съдбата. На другия ден имахме уговорка с Поли за кафе и от дума на дума и разказах за страховитата си битка с кожената пола. А тя, нали е мило и отзивчиво другарче ме покани да ходя с нея на гимнастика. Два пъти седмично по два часа. Странно съчетание на йога, каланетика и тае бо, обаче давало страхотни резултати. „ Там съм- рекох- Води ме!”
По този повод вчера цял ден размъквах с мен торбата с анцунга и маратонките и точно в седем цъфнах росна- прясна на уреченото място. А групичката малка, симпатични хорица, приятна музичка... почти като курорт. Че като се почнаха едни усукваници, едни извиваници, едни чудесии... Инквизицията ряпа да яде!
Първо правихме дихателни упражнения. То не бе дишане с долната част, средната част, горната част; задържане на дъха до 30, 40 и незнамколко си още. По едно време си мислех дали не се пробвам да дишам тайно през г... щото липсата на кислород не ми се отразява добре. Обаче гледам всички се държат и ме досрамя да се срина като зряла круша на земята, та се възпрях .
А средновековните мъчения продължиха. Последваха т. наречените разтягащи упражнения. Е не! Най- лесното беше онова, при което трябваше да си опъна ръцете зад гърба, да ги хвана и да започна да си движа само раменете нагоре – надолу. Другите просто не подлежат на описание...
Искрено се зарадвах, когато ни накараха да си вземем по една постелка и да полегнем на нея. Разгеле.
Разгеле, ама друг път!
„ Сега – казва баш- мъчителката- както сте легнали по гръб , си хванете глезените!”
„ Шиу, как ще стане тоя номер, бе жена? Аз да не съм от гума? Изобщо не мога да стигна до тях камо ли да ги хвана!”
„ Можеш, скъпа, можеш! Хвани си анцунга и ги издърпай.”
Докопах ги, но никога не съм изпитвала такава болка. „ Само- едва успях да проговоря- не ми казвай , че ще трябва да ги пусна, щото аз от тая поза вече не мога да мръдна. Оставам си така завинаги.”
Сега като се сещам, студена пот ми избива по челото. За последвалите подвизи на моето тяло не искам и не мога да говоря.
После лежахме и по корем. И пак се огъхвахме. Че искаха и да се люлеем. Ама на мен гърдите малко ми пречеха. Не физически упражнения, живи извращения си бяха това. Не знам как оцелях!
Целият този тормоз продължи два часа. Когато тръгнах да си ходя, почти лазех до нас. Едва не разцелувах прага на бащиния дом от радост, че съм се прибрала.
А днес събирам сили, защото утре пак съм там. Дано да ме боли по- малко!

* Това произведение е на година и половина, но поради злощастно стечение на обстоятелствата отново се оказва актуално:).